Събота

Време за четене: 3 минути

Знаете ли колко начина има пред един човек, за да изживее един ден?
Отговорът е “безброй”. Сега ще се опитам да ви разкажа как аз прекарах една събота:)

Прекарах цялата събота лежейки пред телевизора.

Ха-ха-ха! Шегувам се, разбира се 🙂

Съботите, обикновено, са пряко свързани с петъците. Тази събота не направи изключение.

Петък, 17.30 ч., аз се мятам вкъщи, оправям си багажа, душ, това-онова, сакън да не съм забравила пресата за коса!

Хоп, куфара в таксито и в Шелтър, за по една бърза цитронада преди нощния влак.

От там, бързешката на ж.п. гарата, билет с 50 % намаление (все още съм под 26 хи-хи-хи)

Билетът за къде ли е? Ами… За Пловдив… Хубав град, не само по мое мнение, ама не бих живяла там, понеже не виждам как скоро морето ще стигне до там:)

Както и да е, влакът беше препълнен. До мен седеше една много едра жена, която след едно ставане, седна върху чантата ми и ми изкара акъла, че нещо да не е счупила я слънчевите, я диоптричните очила…

Не съм спала кой знае колко, освен това се схванах цялата.

05.30 ч. Вече сме в Пловдив и аз почвам да се чудя къде е Андрей, който трябваше да ме чака там. Звъня му. Той паркира колата и идва. Мятаме куфара в колата и се запътваме към Стария град за изгревни снимки, но поради една или друга причина се оказваме на Сахат тепе, което си е мое любимо място, така че не протестирам и не мрънкам:)

След снимките и вече появилото се слънце, няма какво да се прави на това тепе. Пък и аз се чувствам изключително дискомфортно след това БЖД пътуване, та искам да се измия някъде, както и да пия нещо ободряващо.

07.00 сутринта е и да намериш отворено заведение се оказва трудна, ама много трудна задача. Всъщност невъзможна…

Някакъв човек, който попитахме дали е отворено заведението му, ни препрати към някакъв денонощен ресторант  “Даяна”, който се оказа най-обикновена кръчма с уморени от нощна смяна работници и ултра зле палачинки…

С утешението, че вече съм се измила и сресала, се запътихме към пощата да чакаме един приятел, който пък пристигаше от София. Пихме по едно питие – кафе, това-онова и си полафихме. От всичките приказки, изприказани онази съботна сутрин – за Лондон, Париж, Кончето, морето, коктейлите, Варна, мъжете, жените, квартирите… изскочи думата “Косово”, като аналог на едноименната държава, която пък има съименник – село, по пътя за Смолян и Пампорово.

Казах повече на шега “Хайде да ходим в село Косово” и вече плащахме сметките и се мятахме да търсим къде беше паркирана колата и газ за Косово!

Аз, традиционно, си поспах докато пътувахме. Много обичам:) А особено пък след БДЖ пътуване, просто цена няма!

Стигнахме до Косово, пошматкахме се малко. Търсейки високо място за снимки, се оказахме в една къща на 300 години  – по думите на собственика, който я реставрира и укрепва за сина си от София, за да програмира на спокойствие…

Сега се замислям, кога ли нашите ще ми вземат някоя крайбрежна вила – може да не е 300-годишна. Аз съм скромен човек, може и 3-годишна вила 😉

Снимахме, та се наснимахме. Даже селската кръчма видяхме – класическа от всякъде:)

От толкова много обиколки, аз много ясно, че огладнях и ми се преяде… диня! Ама то как няма да ти се преяде, като целият път (вкарвам малко хипербола тука), от Асеновград до село Косово беше осеян със сергии и ремаркета с дини!!! Викам си, ако няма диня в това село, направо ще се побъркам!!! :)))

Препоръчаха ни като по-готино място, Хаджийската къща. Това, което прави впечатление от пръв поглед е особеният начин на отваряне на вратата – дърпа се едно въже, после друго резе… Не е за всеки:)

Също и имаше много кучета в двора, които се движеха свободно…  С последни надежди попитах за диня и се оказа, че има, даже студена:))))

Малко лежерстване, малко приказки, бъзици и хайде наобратно.

Какво означава наобратно, не знам. Тръгнахме да търсим един манастир, но се оказахме пред една табела “30 км до Кърджали”, а всъщност бяхме тръгнали за Хасково…

Стана тя каквато стана, грешката беше вярна и аз след съвсем скоро си в бях родното градче, след като не успяхме за намерим манастира, но пък намерихме си стопаджия, който се оказа доста приказлив човечец, професионален шофьор, ама стопаджия:)

Ето и снимки от Косово, ама нали не съм голяма ентусиастка, пък и все пак това е начин да си оползотворя съботата, снимала съм по обяд, малко след обяд, изобщо… както дойде:)

И… най-важното, събота спах на леглото ми от ученическите години. Ех, сантименталност, което не прави това легло по-удобно от варненското:)