Време за четене: 3 минути
… Или къде е границата между честността, справедливостта и човечността? Трудна работа:)
Винаги съм си падала по детективските истории, където ерудирани, интелигентни особняци с почти фантастична логика и умения разкриват изумяващи последователности от събития. В резултат – лошият е наказан, справедливостта възтържествува, въпреки слабата изпълнителна власт, а нашият човек е герой. Ето например Шерлок Холмс, в когото бях влюбена като тийнейджърка. Викториански тип с желязна логика и нечовешки познания за детайлите около занаята си. Или Еркюл Поаро – онзи белгийски дребосък, със засуканите мустаци. Мосюто с дразнещия навик за маниакален ред и чистота /убедена съм, че ако беше реален човек щеше да е зодия Дева хахаха/. О, не. Не ме кефи като литературен образ /то и мис Марпъл, другият образ от романите на Кристи, си е досадно, но наблюдателно бабе/.
И ето, като съм на прага на четвъртото си десетилетие, попадам на Реймънд Чандлър и неговия хубавец Филип Марлоу. Честно казано, преди 10-15 години, този тип герой би ми се видял пропаднал, противен и абсолютен загубеняк. Но когато си изживял 1/3 /в наааааааай-добрия случай/ от живота си, да не кажа 1/2, когато “издаваш присъди” на определени черти от характера и поведението на хората, взимаш предвид доста повече променливи.
Та за Марлоу. Като изключим факта, че пие от сутрин до вечер и шофира през това време и създава впечатление на несправящ се с жестоката действителност без помощта на алкохола и поведение, граничещо с това на скитник, да не кажа прошляк, той си е доста голям пич на 32 години, висок, интелигентен красавец, минал през школата на живота доста бързо, която хубаво го е очукала. /Той и Шерлок се друса с кокаин и какво ли не още/. Въпреки всичко, Марлоу е до болезнена степен честен. Преди всичко. Истински професионалист като “колегите си” от жанра – Холмс, Поаро и т. н., но много по-отдаден и готов да извърши и най-неразумното нещо, ако това според него е ключът към честността и справедливостта и най-вече – ако дългът до зове. За Холмс случаите, с които се заема, са ребус, неразрешена загадка от никой друг преди него или накратко – изкуство заради самото изкуство. За Марлоу – те са дълг, поет към клиента. Дълг, за който той е готов за умре без да му мигне окото. Ако Холмс е джентълменът – аналитик, Поаро – прецизният професионалист, то Марлоу е честното лошо момче на криминалния жанр. /което си е супер секси, особено в сравнение с Поаро/
В “Големият сън”, който е и първият роман за Филип Марлоу, той се заема с разследване на случай на шантаж с цел изнудване за пари. Да, ама нещата така се развиват, че накрая на доста герои им се налага да заспят “най-големия сън”. Няма да разказвам сюжета, че много се дразня като чета рецензии на книги да ми се развяла кефа от цялата работа. За разлика от други автори – доайени в жанра, при Чандлър няма ударение върху логиката на детектива, нишките на неговото разследване или обяснение как той, през стотици силогизми и умозаключения по дедуктивния и индуктивния метод, е разгадал уникалното убийство. Не, не. Тук няма романтични декори и “парфюмирани” сцени. От другата страна на честността и справедливостта стоят закоравели гангстери, безскрупулни наемни убийци, опасни богаташки дъщери и целият подземен ад на престъпния свят с цялата си реалност до последния детайл. И точно в този момент, образът на Марлоу става утопичен, защото в подобна действителност, ще го гръмнат и захвърлят в близкия контейнер, без много много да се обясняват. А не както се случва в книгата, едва ли не той заставя боса на мафията да се съобрази с него, защото няма какво да загуби или пък го впечатлява с лафчета с перфектно изтъкана логика. Това не означава, че не се гърми срещу него или не бива пребит като животно и захвърлен на някой ъгъл. Отнася си често и по много от тези неща, но като хребарка оцелява и се измъква пак с онези лафчета, които са го докарали до това положение.
Чандлър, по принцип, има страхотно чувство за хумор и невероятен талант за сравнения и метафори. Но хуморът му не оставя стандарното чувство на жизнерадост, характерно за хумористичните текстове, а един вид особено чувство на дълбока осъзнатост, че всички тези лафчета са резултат от личен болезнен опит и конструирани в съзнанието на автора от руините на тежки възходи и падения. В резултат на всичко това, неговият герой съумява да постигне страхотния баланс между непреклонна честност, строга справедливост и идеалистична човечност.
п.с. Този пост се получи лееко като литературно-интерпретативно съчинение от гимназията в стил “Прилики и разлики между Х и У през призмата на историческата действителност”, но съм в такова настроение, сори:)