Време за четене: 7 минути
Като всички места, на които отивам, и по тези места отдавна исках да отида, но поради една или друга причина – не бях.
Предвид, че най-логичното време за посещение на водопади е пролетта, когато са най-пълноводни, както и пролетта именно е времето, когато е най-приятно за пътуване и разходки – нито е много топло, нито пък много студено, а от друга страна счетоводителите не са в годишно приключване, дните са сравнително дълги, наоколо е зелено, дърветата са цъфнали, природата се събужда – все такива доста добри доводи, човек да си спретне 5-7 дневно пътуване из страната.
Миналата година обиколихме Южна и Югозападна България, а тази решихме Северозападна и част от Северна. Навсякъде има какво да се види, къде да се обиколи, отседне, какво да се опита, но в Северозападна България се намира обект, придобил световна известност, а именно Белоградчишките скали, простиращи се на около 30 км дължина и 200 м височина. Част от по-известните скали са кръстени на образите, които наподобяват – Мадоната, Конникът, Монасите и т.н. Съществуват и много легенди, свързани със скалите. Най-известната е за Монаха и Монахинята, за вкаменяващата сила на любовта и за това как никой на този свят не е успял да избяга от себе си.
Има няколко хотела в гр. Белоградчик, където би могло да се отседне. Ние отседнахме в комплекс Магурата, близо до пещера Магурата, която е в района и е нещо, което всеки, повтарям, всеки човек трябва да види. Подобни забележителности в световен мащаб се броят на пръсти, а тук си имаме под ръка подобно чудо на природата, такова творение на Великия скулптор, което не ти оставя друго освен да се смириш и да паднеш на колене пред силата и таланта на най-великия творец – Природата.
Магурата или както още я наричат – Рабишка пещера, е дълга 2.5 км, състои се от една главна галерия и 3 странични разклонения. В нея са разкрити праисторически рисунки, издълбани в скалата, а слънчевият календар от неолита, открит там е най-ранният от откритите такива в Европа. Има 366 дни и отбелязва 5 празника. Самата пещера е богата на образувания и е изключително красива. Използва се и за производство и отлежаване на шампанизирано вино.
За съжаление, точно преди ние да отидем там, е имало вандалски прояви, галерията с праисторическите рисунки беше затворена за неясен срок, поради издраскан надпис от очевидно неосъзнаващи къде се намират и какво всъщност правят посетители.
Залата с рисунките дълги години е била затворена за посещения, по настояване на местните власти е била отворена, сега вече едва ли някога ще бъде отворена. Надявам се поне някой да е “доволен” от тази постъпка, доволен, че осквернил оцеляло през хилядолетията наследство и постигнал нещо… от цялата простотия и елементарност. Дали?
Тук, може би е и мястото, където трябва да отбележа, че местното население ми направи впечатление с особената си мрачност, сякаш душите им са тъжни, макар лицата им да се опитват да се усмихват. Някак обезверение, оставили се на течението, приели кръста си…
Такова усещане оставиха в мен и не само в мен, което не е добре, никак не е добре. Хората трябва да имат мотивация, да се целят към нещо хубаво, да имат надежди, радости. Не е естествено състояние на здрави, прави хора да са отчаяни дълбоко и предали се на обстоятелствата. Това е тъжно…
Комплекс “Магурата” е добро, спретнато място, с ресторант, хубава гледка, чисти и удобни стаи. Бяхме единствените посетители същата вечер, беше странно-интересно:) Люси беше много любезна да ни обърне специално внимание, да играе с дъщеря ми, същевременно да готви, поднася, общува с нас. Там останахме 1 нощ, следващия ден, след обиколка на Магурата и Белоградчик отново, потеглихме към с. Крушуна. По пътя се намират няколко интересни пещери. Изобщо районът е много богат на такива природни обекти. Най-известните, разбира се, са пещерите Проходна и Деветашка, но освен тях струва си /при добри условия и екипировка/ да се видят пещерите Гарваница и Стълбица. И двете пещери са доста екстремни и очевидно, доста изоставени. Особено Стълбица си е направо изпитание за психиката и фантазията на човек:) В самата пещера се слиза по едни метални стъпала и погледнат отгоре почти няма никаква индикация, че долу има подобна галерия. Препоръчвам, не, не, даже задължително трябва да се слиза с челник и поне с още двама души а трети да чака отвън. Условията наистина са екстремни и районът е доста отцепен. Признавам си, че аз не можах сама да сляза долу в тази тъмна подземна дупка. Било то поради страх, било то поради съображения за сигурност, а може би ми оказа влияние и надписът на информационната табела на пещерата, очевидно написан от някой я поет, я мрачен мислител – не помня точния текст, а и не се сетих да го снимам, но беше нещо от рода на описание, описание и накрая “слизайки по тези стъпала, се пуснете към подземното царство на еди какво си…” Изобщооо написах веднага сценария в стил “Персефона и Хадес”:)
Ако разцъкате снимки в нета, ще видите, че пещерата определено е извънземна и особена, може би някой път ще се върна там, с множество подкрепления, но не и когато растителността е така буйна, може би март месец ще е идеално за целта.
Пещера Гарваница също е малко изоставена, идеална за екстремно катерене и разни други луди спортове, не е толкова страшна, но стъпалата надолу са много стръмни, добре е да има стабилна компания с вас, както и горе, която може да реагира при нужда.
И двете пещери не стават за малки деца, може би не стават и за големи деца и страхливи възрастни:)
За разлика от тях, обаче, Деветашката пещера и Проходна могат да се посетят свободно и спокойно от всякакви възрасти, може би и затова са по-известни и предпочитани. Намират се в обл. Ловеч, проходими са през всички сезони.
Проходна, специално, е една от малкото пещери, в които се практикуват пещерни бънджи скокове. Известна е с т. нар. “Очите на Бога”, представляващи два почти еднакви по големина отвори, наподобяващи формата на очи, които сякаш наблюдават посетителите долу в пещерата. Пещерата е идеална и за скално катерене.
Деветашката пещера, също е много известна, лесно достъпна, проходима и подходяща за деца. Тя е известна с това, че преди там са се съхранявали храни от държавния резерв, после е била засекретена военна база, а в днешно време е известна с това, че там е снимана холивудската продукция “Непобедимите 2”. Въпреки достъпността, в мен тази пещера остави някакво усещане за чисто военен обект, а не природен феномен.
И дойде моментът за най-голямата изненада и може би приятно изживяване за мен – а именно Крушуна. От доста време исках да видя Крушунските водопади, но исках това да се случи, когато са пълноводни. Решихме да комбинираме с пътуването до Белоградчик и Крушуна. Отседнахме в един хотел в самото село, приятно съм изненадана от подредеността на самото село. Прави сериозно впечатление. Рядко срещана уреденост за подобно малко населено място. Но още по-приятната изненада беше /разбира се, освен самите водопади и екопътеката, която води до тях/, един скоро построен хотел на име “Катлея”. Мога да кажа, че малко са заведенията във Варна, които могат да се опрат на вкуса и изтънчеността на храната, предлагана в ресторанта на този хотел. Имайте предвид, че съм обиколила почти всички известни, неизвестни заведения и ресторанти във Варна. И като казвам, че храната и обслужването в ресторанта на този малък хотел в Крушуна може спокойно да конкурира маса от заведенията във Варна, казвам го с пълна убеденост и въобще не познавам собствениците на хотела. Не са ми роднини, близки и т.н., но направо си е супер яко, че някой е успял да направи такова нещо в това малко местенце. Това наистина заслужава адмирации.
До самите водопади има две екопътеки – при единия случай трябва да се качите до най-високата точка и да се пуснете надолу покрай каскадата, а при другия – постепенно покрай самите водопади да се качите до най-горната точка. Пробвахме и двата варианта, и двата ми допаднаха. В заключение само мога да кажа, че искам пак да се върна там, наистина рядко срещано място, с такава уреденост, подреденост – много в мой стил.
Последната вечер от пътуването, след като тръгвахме от Крушуна, решихме да отседнем в Русе. На път за там, се отбихме до Ивановските скални манастири. Там съм ходила преди 10 години, зимата. Тогава беше некомерсиално, пусто и ние бяхме единствените посетители, за разлика от този път. Пълен ужас – не само, че туристите бяха повече отколкото мога да понеса, но и имаше младежи, които съвсем спокойно и необезпокоявано си пушеха марихуана на входа. Очевидно духовната атмосфера на скалните манастири ги е вдъхновила за “възвишени действия”… Ужас, абсолютен ужас…
Обиколихме на залез Русе около река Дунав. Отседнахме в един много уютен апартамент, близо до къщата на баба Тонка. Харесвам Русе, макар все така да се случва, че да отсядам там между другото, набързо и за една вечер.
Следващия ден, след като потеглихме обратно към Варна, основната ни цел беше да посетим лесопарк “Липник”, на 10 км източно от Русе. Счита се за най-големия лесопарк в България. Тук се намира и бившата резиденция “Липник” на Тодор Живков, в момента преустроена в старчески дом. Известен е с езерото си с лилиите и с горския си масив от липови дървета, откъдето произлиза и името му.
Възможно е това място едно време да е било много уютно, приятно, хубаво, но… в момента е изключително изоставено, неподдържано и пълно с боклуци. Не помня броя на премазаните змии, които видяхме по пътя, както и не би могло да се определи кога последно е събран боклукът от местността. Всичко това е жалко, защото самото място е много хубаво и уникално. Очевидно едно време са вложени много средства за изграждането му. Но уви, по всичко си личи, че не се поддържа и от доста време не е поддържано.
След “Липника”, мислихме да се приберем във Варна, но понеже остана малко време още, решихме да посетим и тракийската гробница в село Свещари. Бях чувала от мои състуденти от този край, че е интересно място, но никога не съм се замисляла или се интересувала какво точно представлява. Така, че като отидох там, всичко за мен беше изключително първо впечатление. И мога да кажа, че съм впечатлена:) Много впечатлена:)
Самата гробница се счита, че е царска гробница и е открита през 1982 г. Изключително запазена и интересна, тя е обявена за обект на ЮНЕСКО. Определено си струва да се посети, за мен беше много интересно и впечатляващо.
След Свещари, решихме да се приберем във Варна. По пътя изкарахме късмет и хванахме изключително красив залез, със страхотна светлина и цветове. За по-хубав завършек на това богато на впечатления и видяни места пътуване не бих си и мечтала:)
п.с. Окей, знам, че е краят на ноември и аз ви пиша за пролетни истории, но… нека погледнем от хубавата страна на нещата – в тези мрачни, студени и сиви дни, малко топли спомени и цветове никога не са излишни. Друга е темата, че чак сега намирам време да пиша и кача снимки:)
