Време за четене: 3 минути
Искам да ви разкажа една история. Историята на моя блог. Накратко, защото нито имам желание да разтягам локуми, нито да драматизирам. Смятам, че всеки има достатъчно количество от тези неща в ежедневието си, за да му губя времето и тук.
…..
Не помня точната дата, но някъде около началото на ноември 2010 г. на регулярната среща на Open Coffee Varna, стана въпрос за социалните мрежи, за нещата, които се случват там, тенденцията на развитието им и т.н.
Аз, категорично изразих отвращението си от тези среди. За лицемерието и пошлостта, които царят там. Хора, които 5 години в университета не се сещат да ти кажат едно „Здрасти, как си?”, решават, че имат правото, смелостта и най-вече наглостта да коментират твои моменти, избори, предпочитания, които си решил доброволно да споделиш… Решават, че са твои приятели!
То, покрай интернет и социалните мрежи отдавна се загуби смисълът на думата „приятел” и „приятелство”. Знаете ли каква е думата за „приятел” на турски? “Arkadaş”.
Етимологията на думата „аркадаш” идва от двете съставни думи „аrka”, която изначава „гръб” и „daş”, която пък е стара форма на думата за „камък, скала”. Схващате смисъла, нали? „Скалата зад гърбата ти”. Ето това означава „приятел”. Скалата, която може и да не виждаш, но знаеш, че е винаги зад гърба ти и можеш да й се довериш, разчиташ и когато е необходимо, да се опреш на нея. Сиреч, няма нищо общо с виртуалните „подводни камъни” във фейсбук, например…
Да се върнем към онази среща от началото на ноември 2010-а…
Един от присъстващите беше впечатлен от моите разсъждения и ме попита, дали не искам или нямам нужда по някакъв начин да изразя себе си, да покажа нещата, които правя, снимките, които снимам, да разкажа за местата, които посещавам /тогава пътувах много/? Каза ми, също, че тези неща не трябва да ги крия само за себе си, че трябва да ги покажа на хората. Просто, защото си струва. Струва си да ги покажа на света… Предложи ми да направим един сайт за фотография и пътеписи. Бях скептична. Не за друго, а защото изобщо нищо не разбирах от сайтове и тем подобни неща. Първото, което се сетих да питам беше „А как ще се казва?”, той ми отговори „Как как? Sedrie.com, какво по-хубаво име?!”…
Този човек беше Орлин… един от най-добрите програмисти във Варна /а може би и в България, Европа, …, …/. За мен – най-добрият. И то не само заради гениалните си способности, но и желязната и непоклатима сигурност в системите му.
Трудно ми е да пиша тези редове, защото Орлин вече не е сред нас, сред т. нар. живи.
След като се съвзех от първоначалните емоции, се чудих дали да запазя и поддържам сайта, защото за тези 8 години, аз бях просто „автор” в този сайт, нищо че беше мой. Аз знаех, че моята „скала” е там някъде и винаги следи за нещата. Даже повече и от мен.
След размисли и претегляния, реших, че дължа на този човек поне усилието да поддържам създаденото от него. Не знам как, не знам дали ще успея сама, но съм длъжна да опитам.
Не защото имам крещяща нужда да споделям моментите си със света. Нито пък визията си за този живот и неговият смисъл. Още по-малко, начина, по който виждам нещата през моя обектив. Аз не съм фотограф и не искам да бъда. Аз съм просто един човек, който обича красиви неща и умее да ги вижда.
Този сайт винаги ще ми напомня за Орлин, за неговия богат дух, за нечовешката му интелигентност. Благодаря ти, Орлине, където и да си, че ми даде пространство и начин… Надявам се, че си на по-хубаво и справедливо място от този свят…