Sedrie’s Photo & Travel Blog

Земя, скала и вода

Като всички места, на които отивам, и по тези места отдавна исках да отида, но поради една или друга причина – не бях.

Предвид, че най-логичното време за посещение на водопади е пролетта, когато са най-пълноводни, както и пролетта именно е времето, когато е най-приятно за пътуване и разходки – нито е много топло, нито пък много студено, а от друга страна счетоводителите не са в годишно приключване, дните са сравнително дълги, наоколо е зелено, дърветата са цъфнали, природата се събужда – все такива доста добри доводи, човек да си спретне 5-7 дневно пътуване из страната.

Миналата година обиколихме Южна и Югозападна България, а тази решихме Северозападна и част от Северна. Навсякъде има какво да се види, къде да се обиколи, отседне, какво да се опита, но в Северозападна България се намира обект, придобил световна известност, а именно Белоградчишките скали, простиращи се на около 30 км дължина и 200 м височина. Част от по-известните скали са кръстени на образите, които наподобяват – Мадоната, Конникът, Монасите и т.н. Съществуват и много легенди, свързани със скалите. Най-известната е за Монаха и Монахинята, за вкаменяващата сила на любовта и за това как никой на този свят не е успял да избяга от себе си.

Има няколко хотела в гр. Белоградчик, където би могло да се отседне. Ние отседнахме в комплекс Магурата, близо до пещера Магурата, която е в района и е нещо, което всеки, повтарям, всеки човек трябва да види. Подобни забележителности в световен мащаб се броят на пръсти, а тук си имаме под ръка подобно чудо на природата, такова творение на Великия скулптор, което не ти оставя друго освен да се смириш и да паднеш на колене пред силата и таланта на най-великия творец – Природата.

Магурата или както още я наричат – Рабишка пещера, е дълга 2.5 км, състои се от една главна галерия и 3 странични разклонения. В нея са разкрити праисторически рисунки, издълбани в скалата, а слънчевият календар от неолита, открит там е най-ранният от откритите такива в Европа. Има 366 дни и отбелязва 5 празника. Самата пещера е богата на образувания и е изключително красива. Използва се и за производство и отлежаване на шампанизирано вино.

За съжаление, точно преди ние да отидем там, е имало вандалски прояви, галерията с праисторическите рисунки беше затворена за неясен срок, поради издраскан надпис от очевидно неосъзнаващи къде се намират и какво всъщност правят посетители.

Залата с рисунките дълги години е била затворена за посещения, по настояване на местните власти е била отворена, сега вече едва ли някога ще бъде отворена. Надявам се поне някой да е “доволен” от тази постъпка, доволен, че осквернил оцеляло през хилядолетията наследство и постигнал нещо… от цялата простотия и елементарност. Дали?

Тук, може би е и мястото, където трябва да отбележа, че местното население ми направи впечатление с особената си мрачност, сякаш душите им са тъжни, макар лицата им да се опитват да се усмихват. Някак обезверение, оставили се на течението, приели кръста си…

Такова усещане оставиха в мен и не само в мен, което не е добре, никак не е добре. Хората трябва да имат мотивация, да се целят към нещо хубаво, да имат надежди, радости. Не е естествено състояние на здрави, прави хора да са отчаяни дълбоко и предали се на обстоятелствата. Това е тъжно…

Комплекс “Магурата” е добро, спретнато място, с ресторант, хубава гледка, чисти и удобни стаи. Бяхме единствените посетители същата вечер, беше странно-интересно:) Люси беше много любезна да ни обърне специално внимание, да играе с дъщеря ми, същевременно да готви, поднася, общува с нас. Там останахме 1 нощ, следващия ден, след обиколка на Магурата и Белоградчик отново, потеглихме към с. Крушуна. По пътя се намират няколко интересни пещери. Изобщо районът е много богат на такива природни обекти. Най-известните, разбира се, са пещерите Проходна и Деветашка, но освен тях струва си /при добри условия и екипировка/ да се видят пещерите Гарваница и Стълбица. И двете пещери са доста екстремни и очевидно, доста изоставени. Особено Стълбица си е направо изпитание за психиката и фантазията на човек:) В самата пещера се слиза по едни метални стъпала и погледнат отгоре почти няма никаква индикация, че долу има подобна галерия. Препоръчвам, не, не, даже задължително трябва да се слиза с челник и поне с още двама души а трети да чака отвън. Условията наистина са екстремни и районът е доста отцепен. Признавам си, че аз не можах сама да сляза долу в тази тъмна подземна дупка. Било то поради страх, било то поради съображения за сигурност, а може би ми оказа влияние и надписът на информационната табела на пещерата, очевидно написан от някой я поет, я мрачен мислител – не помня точния текст, а и не се сетих да го снимам, но беше нещо от рода на описание, описание и накрая “слизайки по тези стъпала, се пуснете към подземното царство на еди какво си…” Изобщооо написах веднага сценария в стил “Персефона и Хадес”:)

Ако разцъкате снимки в нета, ще видите, че пещерата определено е извънземна и особена, може би някой път ще се върна там, с множество подкрепления, но не и когато растителността е така буйна, може би март месец ще е идеално за целта.

Пещера Гарваница също е малко изоставена, идеална за екстремно катерене и разни други луди спортове, не е толкова страшна, но стъпалата надолу са много стръмни, добре е да има стабилна компания с вас, както и горе, която може да реагира при нужда.

И двете пещери не стават за малки деца, може би не стават и за големи деца и страхливи възрастни:)

За разлика от тях, обаче, Деветашката пещера и Проходна могат да се посетят свободно и спокойно от всякакви възрасти, може би и затова са по-известни и предпочитани. Намират се в обл. Ловеч, проходими са през всички сезони.

Проходна, специално, е една от малкото пещери, в които се практикуват пещерни бънджи скокове. Известна е с т. нар. “Очите на Бога”, представляващи два почти еднакви по големина отвори, наподобяващи формата на очи, които сякаш наблюдават посетителите долу в пещерата. Пещерата е идеална и за скално катерене.

Деветашката пещера, също е много известна, лесно достъпна, проходима и подходяща за деца. Тя е известна с това, че преди там са се съхранявали храни от държавния резерв, после е била засекретена военна база, а в днешно време е известна с това, че там е снимана холивудската продукция “Непобедимите 2″. Въпреки достъпността, в мен тази пещера остави някакво усещане за чисто военен обект, а не природен феномен.

И дойде моментът за най-голямата изненада и може би приятно изживяване за мен – а именно Крушуна. От доста време исках да видя Крушунските водопади, но исках това да се случи, когато са пълноводни. Решихме да комбинираме с пътуването до Белоградчик и Крушуна. Отседнахме в един хотел в самото село, приятно съм изненадана от подредеността на самото село. Прави сериозно впечатление. Рядко срещана уреденост за подобно малко населено място. Но още по-приятната изненада беше /разбира се, освен самите водопади и екопътеката, която води до тях/, един скоро построен хотел на име “Катлея”. Мога да кажа, че малко са заведенията във Варна, които могат да се опрат на вкуса и изтънчеността на храната, предлагана в ресторанта на този хотел. Имайте предвид, че съм обиколила почти всички известни, неизвестни заведения и ресторанти във Варна. И като казвам, че храната и обслужването в ресторанта на този малък хотел в Крушуна може спокойно да конкурира маса от заведенията във Варна, казвам го с пълна убеденост и въобще не познавам собствениците на хотела. Не са ми роднини, близки и т.н., но направо си е супер яко, че някой е успял да направи такова нещо в това малко местенце. Това наистина заслужава адмирации.

До самите водопади има две екопътеки – при единия случай трябва да се качите до най-високата точка и да се пуснете надолу покрай каскадата, а при другия – постепенно покрай самите водопади да се качите до най-горната точка. Пробвахме и двата варианта, и двата ми допаднаха. В заключение само мога да кажа, че искам пак да се върна там, наистина рядко срещано място, с такава уреденост, подреденост – много в мой стил.

Последната вечер от пътуването, след като тръгвахме от Крушуна, решихме да отседнем в Русе. На път за там, се отбихме до Ивановските скални манастири. Там съм ходила преди 10 години, зимата. Тогава беше некомерсиално, пусто и ние бяхме единствените посетители, за разлика от този път. Пълен ужас – не само, че туристите бяха повече отколкото мога да понеса, но и имаше младежи, които съвсем спокойно и необезпокоявано си пушеха марихуана на входа. Очевидно духовната атмосфера на скалните манастири  ги е вдъхновила за “възвишени действия”… Ужас, абсолютен ужас…

Обиколихме на залез Русе около река Дунав. Отседнахме в един много уютен апартамент, близо до къщата на баба Тонка. Харесвам Русе, макар все така да се случва, че да отсядам там между другото, набързо и за една вечер.

Следващия ден, след като потеглихме обратно към Варна, основната ни цел беше да посетим лесопарк “Липник”, на 10 км източно от Русе. Счита се за най-големия лесопарк в България. Тук се намира и бившата резиденция “Липник” на Тодор Живков, в момента преустроена в старчески дом. Известен е с езерото си с лилиите и с горския си масив от липови дървета, откъдето произлиза и името му.

Възможно е това място едно време да е било много уютно, приятно, хубаво, но… в момента е изключително изоставено, неподдържано и пълно с боклуци. Не помня броя на премазаните змии, които видяхме по пътя, както и не би могло да се определи кога последно е събран боклукът от местността. Всичко това е жалко, защото самото място е много хубаво и уникално. Очевидно едно време са вложени много средства за изграждането му. Но уви, по всичко си личи, че не се поддържа и от доста време не е поддържано.

След “Липника”, мислихме да се приберем във Варна, но понеже остана малко време още, решихме да посетим и тракийската гробница в село Свещари. Бях чувала от мои състуденти от този край, че е интересно място, но никога не съм се замисляла или се интересувала какво точно представлява. Така, че като отидох там, всичко за мен беше изключително първо впечатление. И мога да кажа, че съм впечатлена:) Много впечатлена:)

Самата гробница се счита, че е царска гробница и е открита през 1982 г. Изключително запазена и интересна, тя е обявена за обект на ЮНЕСКО. Определено си струва да се посети, за мен беше много интересно и впечатляващо.

След Свещари, решихме да се приберем във Варна. По пътя изкарахме късмет и хванахме изключително красив залез, със страхотна светлина и цветове. За по-хубав завършек на това богато на впечатления и видяни места пътуване не бих си и мечтала:)

п.с. Окей, знам, че е краят на ноември и аз ви пиша за пролетни истории, но… нека погледнем от хубавата страна на нещата – в тези мрачни, студени и сиви дни, малко топли спомени и цветове никога не са излишни. Друга е темата, че чак сега намирам време да пиша и кача снимки:)

 

Add a comment




Cappadocia

Отдавна се каних да видя Кападокия, но все излизаше нещо друго като отида до Турция. Явно е трябвало тази година да се случи.

Кападокия от персийски означава “Земя на красивите коне” и е историческа област в днешна Централна Турция. Забележете, това не е град, а цяла област, чиято най-известна местност е около град Гьореме, който е част от световното историческо наследство на Юнеско. Цялата местност е образувана преди 60 милиона години от лавата на неактивните към момента вулкани /а сега едноименни вулканични планини/ Хасандаа и Ерджиес.

Кападокия се превръща във важен християнски център за вярващите, които се крият в издълбаните в скалите градове, църкви и манастирски комплекси, бягайги от римските войски.

Най-известните места, посещавани от туристите са Ъхлара, Гьореме, Аванос, Юргюп, Учхисар, Деринкую и Каймайклъ. В Деринкую /буквално преведено “дълбокият кладенец”/, се намира и едноименният подземен град, който впечатлява с мащабите си. Издълбан буквално под земята, той се състои от множество нива, помещения, свързващи коридори. Има места, където придвижването не е възможно в изправено положение, даже за човек с моя ръст от 160 см, а да не говорим за други мащаби и размери:) Определено не е за хора, страдащи от клаустрофобия и други панически разстройства, нито пък за хора с едри пропорции. Просто ще се заклещят:)

В цялата местност могат да се видят изключително красиви природни форми, скулптурирани от длетото на майката – природа. Живописни места, интересни истории, а също и сливащите се със скалите пещерни хотели привличат вниманието със своята автентичност.

Разбира се, струва си да се видят световноизвестните балони над Кападокия, а ако имате късмет може даже и да полетите, но… с много предварително записване и доза късмет от към климатични условия:) При благоприятни условия, стотиците балони започват своя полет над Кападокия всеки ден рано сутрин преди изгрев. Гледката е впечатляваща и вдъхновавяща. За мен си е задължителен елемент от едно пътуване по тези места.

Храната е автентична за района, вкусна и разнообразна. В редица ресторанти не се сервира алкохол под никаква форма. Цените са приемливи за средностатистическия българин, имайки предвид съотношението лев-турска лира към момента.

Относно най-подходящото време за посещение, като повечето места в Турция – най-приятно би било пролет и есен. Лятото е много горещо, а зимата, доколкото разбрах, било много студено и с обилни снеговалежи.

В заключение, ако реша да отида втори път, би ми се искало да имам повече време да обикалям някои места, да ги снимам на спокойствие и в тишина, необезпокоявана от никого. Все повече се убеждавам, че фотографията е самотно изживяване и е най-приятно, когато снимащият е насаме със себе си и обекта, който иска да “обрисува със светлина”.

Ето и малко снимки, не само от Кападокия, но и от местата, които съм успяла да видя по пътя, като Анкара и Мавзолея на Ататюрк, Туз гьолю и Бурса, например.

 

Add a comment




Пролетни отражения

Макар моят скъп приятел Borislav да ме бъзика, че снимането на пчели и цветя било “Първи стъпки във фотографията”… аз много се радвам на резултата от фотографските ми търсения тези дни. Не стига, че почти всеки ден вали, студено е и… да не продължавам да се оплаквам, та супер съм щастлива от нещата, които успях да щракна “между капките”. Направо не мога да повярвам, че аз съм ги снимала:)

п.с. Част от клавишите на лаптопа ми не работят и напрааааавоо се измъчих докато напиша тези редове!!! По-късно повече…

Add a comment




2000 км

Приблизително. Може би са малко повече, но това е въпрос на статистика.

За първи път откакто се роди дъщеря ни, предприемаме подобно пътуване с кола на такова разстояние и такъв богат маршрут, а той грубо беше: Варна – София – Мелник – около Мелник – Петрич – Сандански – Омая – Банско -Велинград – Кърджали – Варна.

Ако кажа, че да пътуваш с малко дете не е кой знае какво, ще излъжа. Давам си сметка, че е относително. Зависи от детето, родителите, условията на пътуване и какво ли не?! Но в традиционния и общ случай, да пътуваш с дете на дълго разстояние с кола си е изпитание и предизвикателство. Най-вече за нервите и изобретателността на родителите. Може би и затова масово си оставят децата някъде и пътуват без тях. Разбира се, не отричам този вариант, но имайки предвид какво любопитно и забавно хлапе е малката, грехота щеше да е да не види тези места и да не се помъчи малко с катерене, ходене на дълги разстояния и разглеждане на различни места. Мързелът при мама Седрие просто не вирее. Сори:)

В Мелник нощувахме в хотел “Деспот Слав”, където бях отседнала и преди години. Приятно и прилично. Имайки предвид и мащабите на самият Мелник, естествено е близо до всичко:) Хубаво е в Мелник. Няма чалга, няма простотии. Има хубаво вино, което е почти задължително да се дегустира. Поне сортовете Мелник 55 и Мелник 1300. Много любими мои червени вина, с късен период на узряване, висококачествени, интензивно до тъмно оцветени и много плътни. Аз имам афинитет и слабост към плътните червени вина и тези два сорта са едни от най-добрите в своя клас. Специално Мелник 55 е стигал много пъти до редица златни медали, а редом със сортовете рубин и мавруд, е от един трите уникални български сорта, които имат пълния потенциал да представляват българските вина и винопроизводство из целия свят.

Толкова по алкохолната тема:) Сега искам да кажа и няколко думи за еко селището “Омая”. То се намира близо до Гоце Делчев и според всички карти и джипиеси има два пътя от Мелник до него. Само, че пътят е един. Другият е горски път за целите на горските:) Ние, естествено, подхванахме него, мислейки, че няма да е кой знае какво като път, но… повярвайте ми не става даже за високопроходима кола, да не говорим за ниска лека кола. Затова, ако сте решили да посетите прекрасната “Омая”, със страхотните еко къщи, в стил “Властелина на пръстените”, просто го направете по царския път през Гоце Делчев. Като километри е повече, но нервите цена нямат:)

Последните снимки са от моят роден край. Няма какво толкова да добавя за Кърджали, освен, че няма значение колко време не съм ходила там, колко време не съм мислила за него, Кърджали е просто една от даденостите в моя живот. Там винаги се чувствам изключително в свои води. У дома. Но чисто емоционално. Ментално и духовно, принадлежа на други места и територии.

Ако вятърът ви отвее до Кърджали, качете се на крепостта Моняк, откъдето ще видите и яз. Кърджали, и яз. Студен кладенец… ще видите и как р. Върбица се влива в р. Арда. Ще видите и мястото, където към израстнала.

Посетете и язовирната стена на яз. Кърджали, внушителна е. Хапнете рибка в с. Главатарци, има доста сносни и луксозни места за отсядане, за всеки каприз. Наблюдавайте залеза над язовира с чаша хубаво вино и любими хора около вас. Ако пък сте над нещата, просто спрете и седнете сами на брега на язовира и си фантазирайте, помечтайте… Защото ако тази язовирна стена не беше спряла тази вода, тя никога нямаше да произвежда енергия, а просто щеше да си тече…

Add a comment




Пролетни бокета

Пролетта на 2018 – а в Северното полукълбо е факт. А де се е чуло и видяло аз да правя снимки на лалета и глухарчета? Ами, ето тук и точно сега:) Преоткривам 50мм/1.7 Минолта обектива. Очарована съм и определено ми се снимат подобни /и не само/ неща.

Add a comment






Copyright © 2010 - 2021 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.