Sedrie’s Photo & Travel Blog

Земя, скала и вода

Като всички места, на които отивам, и по тези места отдавна исках да отида, но поради една или друга причина – не бях.

Предвид, че най-логичното време за посещение на водопади е пролетта, когато са най-пълноводни, както и пролетта именно е времето, когато е най-приятно за пътуване и разходки – нито е много топло, нито пък много студено, а от друга страна счетоводителите не са в годишно приключване, дните са сравнително дълги, наоколо е зелено, дърветата са цъфнали, природата се събужда – все такива доста добри доводи, човек да си спретне 5-7 дневно пътуване из страната.

Миналата година обиколихме Южна и Югозападна България, а тази решихме Северозападна и част от Северна. Навсякъде има какво да се види, къде да се обиколи, отседне, какво да се опита, но в Северозападна България се намира обект, придобил световна известност, а именно Белоградчишките скали, простиращи се на около 30 км дължина и 200 м височина. Част от по-известните скали са кръстени на образите, които наподобяват – Мадоната, Конникът, Монасите и т.н. Съществуват и много легенди, свързани със скалите. Най-известната е за Монаха и Монахинята, за вкаменяващата сила на любовта и за това как никой на този свят не е успял да избяга от себе си.

Има няколко хотела в гр. Белоградчик, където би могло да се отседне. Ние отседнахме в комплекс Магурата, близо до пещера Магурата, която е в района и е нещо, което всеки, повтарям, всеки човек трябва да види. Подобни забележителности в световен мащаб се броят на пръсти, а тук си имаме под ръка подобно чудо на природата, такова творение на Великия скулптор, което не ти оставя друго освен да се смириш и да паднеш на колене пред силата и таланта на най-великия творец – Природата.

Магурата или както още я наричат – Рабишка пещера, е дълга 2.5 км, състои се от една главна галерия и 3 странични разклонения. В нея са разкрити праисторически рисунки, издълбани в скалата, а слънчевият календар от неолита, открит там е най-ранният от откритите такива в Европа. Има 366 дни и отбелязва 5 празника. Самата пещера е богата на образувания и е изключително красива. Използва се и за производство и отлежаване на шампанизирано вино.

За съжаление, точно преди ние да отидем там, е имало вандалски прояви, галерията с праисторическите рисунки беше затворена за неясен срок, поради издраскан надпис от очевидно неосъзнаващи къде се намират и какво всъщност правят посетители.

Залата с рисунките дълги години е била затворена за посещения, по настояване на местните власти е била отворена, сега вече едва ли някога ще бъде отворена. Надявам се поне някой да е “доволен” от тази постъпка, доволен, че осквернил оцеляло през хилядолетията наследство и постигнал нещо… от цялата простотия и елементарност. Дали?

Тук, може би е и мястото, където трябва да отбележа, че местното население ми направи впечатление с особената си мрачност, сякаш душите им са тъжни, макар лицата им да се опитват да се усмихват. Някак обезверение, оставили се на течението, приели кръста си…

Такова усещане оставиха в мен и не само в мен, което не е добре, никак не е добре. Хората трябва да имат мотивация, да се целят към нещо хубаво, да имат надежди, радости. Не е естествено състояние на здрави, прави хора да са отчаяни дълбоко и предали се на обстоятелствата. Това е тъжно…

Комплекс “Магурата” е добро, спретнато място, с ресторант, хубава гледка, чисти и удобни стаи. Бяхме единствените посетители същата вечер, беше странно-интересно:) Люси беше много любезна да ни обърне специално внимание, да играе с дъщеря ми, същевременно да готви, поднася, общува с нас. Там останахме 1 нощ, следващия ден, след обиколка на Магурата и Белоградчик отново, потеглихме към с. Крушуна. По пътя се намират няколко интересни пещери. Изобщо районът е много богат на такива природни обекти. Най-известните, разбира се, са пещерите Проходна и Деветашка, но освен тях струва си /при добри условия и екипировка/ да се видят пещерите Гарваница и Стълбица. И двете пещери са доста екстремни и очевидно, доста изоставени. Особено Стълбица си е направо изпитание за психиката и фантазията на човек:) В самата пещера се слиза по едни метални стъпала и погледнат отгоре почти няма никаква индикация, че долу има подобна галерия. Препоръчвам, не, не, даже задължително трябва да се слиза с челник и поне с още двама души а трети да чака отвън. Условията наистина са екстремни и районът е доста отцепен. Признавам си, че аз не можах сама да сляза долу в тази тъмна подземна дупка. Било то поради страх, било то поради съображения за сигурност, а може би ми оказа влияние и надписът на информационната табела на пещерата, очевидно написан от някой я поет, я мрачен мислител – не помня точния текст, а и не се сетих да го снимам, но беше нещо от рода на описание, описание и накрая “слизайки по тези стъпала, се пуснете към подземното царство на еди какво си…” Изобщооо написах веднага сценария в стил “Персефона и Хадес”:)

Ако разцъкате снимки в нета, ще видите, че пещерата определено е извънземна и особена, може би някой път ще се върна там, с множество подкрепления, но не и когато растителността е така буйна, може би март месец ще е идеално за целта.

Пещера Гарваница също е малко изоставена, идеална за екстремно катерене и разни други луди спортове, не е толкова страшна, но стъпалата надолу са много стръмни, добре е да има стабилна компания с вас, както и горе, която може да реагира при нужда.

И двете пещери не стават за малки деца, може би не стават и за големи деца и страхливи възрастни:)

За разлика от тях, обаче, Деветашката пещера и Проходна могат да се посетят свободно и спокойно от всякакви възрасти, може би и затова са по-известни и предпочитани. Намират се в обл. Ловеч, проходими са през всички сезони.

Проходна, специално, е една от малкото пещери, в които се практикуват пещерни бънджи скокове. Известна е с т. нар. “Очите на Бога”, представляващи два почти еднакви по големина отвори, наподобяващи формата на очи, които сякаш наблюдават посетителите долу в пещерата. Пещерата е идеална и за скално катерене.

Деветашката пещера, също е много известна, лесно достъпна, проходима и подходяща за деца. Тя е известна с това, че преди там са се съхранявали храни от държавния резерв, после е била засекретена военна база, а в днешно време е известна с това, че там е снимана холивудската продукция “Непобедимите 2″. Въпреки достъпността, в мен тази пещера остави някакво усещане за чисто военен обект, а не природен феномен.

И дойде моментът за най-голямата изненада и може би приятно изживяване за мен – а именно Крушуна. От доста време исках да видя Крушунските водопади, но исках това да се случи, когато са пълноводни. Решихме да комбинираме с пътуването до Белоградчик и Крушуна. Отседнахме в един хотел в самото село, приятно съм изненадана от подредеността на самото село. Прави сериозно впечатление. Рядко срещана уреденост за подобно малко населено място. Но още по-приятната изненада беше /разбира се, освен самите водопади и екопътеката, която води до тях/, един скоро построен хотел на име “Катлея”. Мога да кажа, че малко са заведенията във Варна, които могат да се опрат на вкуса и изтънчеността на храната, предлагана в ресторанта на този хотел. Имайте предвид, че съм обиколила почти всички известни, неизвестни заведения и ресторанти във Варна. И като казвам, че храната и обслужването в ресторанта на този малък хотел в Крушуна може спокойно да конкурира маса от заведенията във Варна, казвам го с пълна убеденост и въобще не познавам собствениците на хотела. Не са ми роднини, близки и т.н., но направо си е супер яко, че някой е успял да направи такова нещо в това малко местенце. Това наистина заслужава адмирации.

До самите водопади има две екопътеки – при единия случай трябва да се качите до най-високата точка и да се пуснете надолу покрай каскадата, а при другия – постепенно покрай самите водопади да се качите до най-горната точка. Пробвахме и двата варианта, и двата ми допаднаха. В заключение само мога да кажа, че искам пак да се върна там, наистина рядко срещано място, с такава уреденост, подреденост – много в мой стил.

Последната вечер от пътуването, след като тръгвахме от Крушуна, решихме да отседнем в Русе. На път за там, се отбихме до Ивановските скални манастири. Там съм ходила преди 10 години, зимата. Тогава беше некомерсиално, пусто и ние бяхме единствените посетители, за разлика от този път. Пълен ужас – не само, че туристите бяха повече отколкото мога да понеса, но и имаше младежи, които съвсем спокойно и необезпокоявано си пушеха марихуана на входа. Очевидно духовната атмосфера на скалните манастири  ги е вдъхновила за “възвишени действия”… Ужас, абсолютен ужас…

Обиколихме на залез Русе около река Дунав. Отседнахме в един много уютен апартамент, близо до къщата на баба Тонка. Харесвам Русе, макар все така да се случва, че да отсядам там между другото, набързо и за една вечер.

Следващия ден, след като потеглихме обратно към Варна, основната ни цел беше да посетим лесопарк “Липник”, на 10 км източно от Русе. Счита се за най-големия лесопарк в България. Тук се намира и бившата резиденция “Липник” на Тодор Живков, в момента преустроена в старчески дом. Известен е с езерото си с лилиите и с горския си масив от липови дървета, откъдето произлиза и името му.

Възможно е това място едно време да е било много уютно, приятно, хубаво, но… в момента е изключително изоставено, неподдържано и пълно с боклуци. Не помня броя на премазаните змии, които видяхме по пътя, както и не би могло да се определи кога последно е събран боклукът от местността. Всичко това е жалко, защото самото място е много хубаво и уникално. Очевидно едно време са вложени много средства за изграждането му. Но уви, по всичко си личи, че не се поддържа и от доста време не е поддържано.

След “Липника”, мислихме да се приберем във Варна, но понеже остана малко време още, решихме да посетим и тракийската гробница в село Свещари. Бях чувала от мои състуденти от този край, че е интересно място, но никога не съм се замисляла или се интересувала какво точно представлява. Така, че като отидох там, всичко за мен беше изключително първо впечатление. И мога да кажа, че съм впечатлена:) Много впечатлена:)

Самата гробница се счита, че е царска гробница и е открита през 1982 г. Изключително запазена и интересна, тя е обявена за обект на ЮНЕСКО. Определено си струва да се посети, за мен беше много интересно и впечатляващо.

След Свещари, решихме да се приберем във Варна. По пътя изкарахме късмет и хванахме изключително красив залез, със страхотна светлина и цветове. За по-хубав завършек на това богато на впечатления и видяни места пътуване не бих си и мечтала:)

п.с. Окей, знам, че е краят на ноември и аз ви пиша за пролетни истории, но… нека погледнем от хубавата страна на нещата – в тези мрачни, студени и сиви дни, малко топли спомени и цветове никога не са излишни. Друга е темата, че чак сега намирам време да пиша и кача снимки:)

 

Add a comment




Краят на деня

Романтичната ми душа не би могла да се насити на красиви изгреви и залези. А представете си да имахме 2 Слънца, подобно на някои бисоларни системи някъде в необятното пространство…

Днес, нашият източник на светлина, топлина и живот, ни каза по следния начин “Лека нощ” /поне във Варна:)/

Add a comment




Бялата лагуна

Или както е известна още като Иканталъка, се намира между Балчик и Каварна, близо до Тузлата и село Топола. Макар няколкото незавършени и изоставени сгради, местността е красива и спокойна и е от малкото места след Албена на север до Дуранкулак, където има пясък и плаж:)

dsc00861-as-smart-object-1 dsc00840 dsc00820-as-smart-object-1

 

Add a comment




Егоистични размисли

Имали ли сте усещане за адска самота след изчитане на някоя много хубава книга? Всъщност опитът показа, че първо трябва да задам въпроса „Четете ли изобщо книги?”, а след евентуален положителен отговор, горният въпрос. Не знам за вас, но при мен това е редовно явление. Веднъж даже държах цяла година последните 100 страници на една книга, само и само, за да не я изчета и за да не изпитам онова тъпо-хладно-отчаяно усещане за самота. (Е, накрая я изчетох де, беше страхотна – както всяка една книга на Хосе Карлос Сомоса).

Сигурно някои от вас си мислят, че съм тотално изперкала и, че нещо ми има. За вас мога да кажа само, че не сте попаднали на „Книгата”, а може би тук отношение взима и нивото на емоционалност, на въображение, на емпатия и все от този род неща…

Разбира се, държа да уточня, че книгата наистина трябва да е на висота. Не може нищо посредствено да ви направи впечатление, камо ли да ви накара да се чувствате самотни след него. Така е и с хората между другото. Колко посредствени хора са ви направили силно впечатление? А колко неща, в които не е вложена страст сте запомнили?

Винаги съм мразела посредствеността, особено в отношенията с хората, в извършваните действия, постъпки, та ако щете даже и в начина, по който поздравявате един човек.

Именно книга на подобна (и не само) тематика ме кара в момента да се чувствам безнадеждно „самотна”… Все едно съм била толкова близка до персонажите от книгата, а тях вече ги няма. Няма и да ги има. Никога повече. Знам, абстрактно е, даже го усещам самата, докато пиша тези редове, но се опитвам максимално описателно да ви представя това усещане.

Опитах се да компенсирам с филма, който е направен по въпросната книга, но общо взето намразих режисьора и актьорите – толкова са далеч от представата ми за персонажите, че си е същинско кощунство към книгата. Е, да, сценаристът е авторът на книга, който е започнал да пише първо сценарии, а впоследствие се е ориентирал към книгите. ОК, става въпрос за Айн Ранд и знам, че доста не са я чували, а още повече са я чели и не одобряват много философията й на обективизъм и лансиране на егоизма като път към човешкия прогрес и еволюция. Някои казват, че е станала известна, защото по времето,  когато е творяла, капиталистите в САЩ са намирали в нейните книги „оправдания” за постъпките и действията си, които често са били гарнирани с голяма доза алчност.

Не разбирам от политика и мега много мразя да ми се дърдори на политически теми, но съм завършила икономика и мога да кажа, че има разнородни разбирания за значението й, но в основата й лежи въпросът „Какво, как и кога да се произведе?” – не самоцелно, разбира се, а с цел рационално задоволяване на неограничените човешки потребности с ограничени ресурси. Да, прогнозирането, обяснението, следенето на рационалния избор на отделните стопански субекти е фундамента на икономическата теория.

Ами, тогава, мили мои, защото очакваме от хората около нас да не взимат рационални решения за своите дейности, потребности и начина на използване на своите ресурси, сред които е и капиталът?! Мисля, че въпросът ми е реторичен и не мисля, че имам такива читатели, които да не могат да осмислят това. А ако има такива, просто си представете, че имате даден капитал – нима ще гледате да го прахосате тъпо и глупаво, нима няма да се опитате, поне да се опитате, да вземете най-рационалния избор за неговото използване, с цел неговата възвръщаемост, обръщаемост и бъдеща добавена полезност? Не? Хмм, едва ли.

Тогава, защо трябва да заклеймяваме капиталистите, а и барабар с тях Айн Ранд, която едва ли не е нарочена, че пише манифести единстнено и само за капиталистическа употреба? Мисля, че е меко казано несправедливо. Защото тя е писала и книга за индивидуалиста, който не отстъпва именно пред тези капиталисти, които искат да го унищожат и да го купят. Да го „асимилират” и да го накарат да им се подчинява. Да го превърнат в един от многото, в „човек втора ръка”.

Аз не желая да защитавам нито Айн Ранд, защото не ми е никаква, нито капиталистите, нито егоистите, нито никой. Аз искам да ви провокирам да гледате обективно нещата около вас, да се абстрахирате от втълпяваните от масите твърдения, виждания, порядки и да погледнете „отстрани”, обективно на ситуациите и хората около вас, защото само така може да се постигне справедливост, само така и вие може да получите заслужената справедливост. И все пак, справедливост не означа само богатство, лукс, красиви мъже/жени и там всички материалности, да не ги изброявам, а справедливост означава и адекватно наказание, ако има провинение. Т.е. справедливостта, не е положително заредена, не само, не винаги.

Сигурно смятате, че много се обяснявам, но искам да ви кажа, че това е нищо, защото Айн Ранд е написала 830 страници за проблемите на индивидуалиста, който не живее по общоприетите правила и се бори с посредствеността и хората „втора ръка” (това е израз, който самата Айн Ранд използва, не е моя измислица).

Книгата се казва „Изворът” и има доста противоречиви мнения за нея, както за почти цялото творчество и живот на Айд Ранд. Но какво ме вълнува мен личният живот на авторката на такава страхотна книга, щом е успяла да сътвори такова великолепно философско четиво, да създаде тези персонажи, да ги представи по такъв блестящ начин?

Все пак моят блог нали се води за пътувания и снимки, няма да пиша рецензия на книга, не за друго, ама просто не съм компетентна и най-много да се получи нещо супер посредствено. Който желае, така или иначе винаги ще намери информация за нея, аз се чувствах длъжна да изразя моето мнение, а то е: ТАЗИ КНИГА Е СТРАХОТНА!

Ще си позволя само да вметна две неща от книгата, които винаги ще помня:

1. „Преди да кажеш „Аз те обичам”, трябва да се научиш да казваш „Аз””.

2. „Ако свободно течащата вода не беше спряна от язовирната стена против природата й, тази вода никога нямаше да произвежда енергия.”

Защо книгата се казва „Изворът”? Защото изворът на човешкото развитие и еволюция е в съзидателния и компетентен егоизъм (според Айн Ранд). Разбира се, под егоизъм последното нещо, което трябва да разбирате е пренебрегване на чуждите права, мнение и свобода за сметка на собствената изгода. Под егоизъм тук се разбира верен на себе си индивидуализъм, който е придружен със знания, умения.

И все пак, както по-горе споменах, това е блог за снимки и пътувания, ще споделя няколко тематични неща и тихо ще си чакам да бъда отново готова за следващата прекрасна книга… Ненапразно някой беше казал, че след еуфорията идва отчаянието… Но животът е един кръговрат, така, че спасение има – до следващия път.

П.П. Снимките са от село Главатарци, намиращо се на язовир Кърджали. Преди обикновеното селце, сега стремглаво се превръща в истински курортен център (особено след отварянето на ГКПП “Маказа”).

П.П.2 На Острова, от снимките, който преди да построят язовирната стена е бил хълм, дядо ми е пасял кравите си и това не е шега. Докато чакали да се построи прогимназиалното училище в с. Енчец, това им е било заниманието. Годината е някъде между 1946-1949. Какви знаменити години… за милиони по света…

3 comments




~VARNA~


Обичам Варна и не случайно живея в този град. Вярвам, че всеки един град и изобщо населено място си има своите хубави и лоши черти, но като елиминираме всички лоши с всички хубави, за мен Варна си остава с най-висок положителен актив пред всички други “опоненти”.
Варна е един прекрасен град, в който човек може едновременно да живее, работи, учи, почива, спортува, забавлява, лекува, развива,…, да е Щастлив.

В заключение, ето няколко снимки на Варна от панорамата на Галата, по залез:)

dsc00005 dsc00006 dsc00011 dsc00013 dsc00015 dsc00016

1 comment






Copyright © 2010 - 2021 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.