Време за четене: 2 минути
След „Изворът” и „Атлас изправи рамене” реших да прочета и „Ние, живите” – първият роман на Айн Ранд, който тя издава в САЩ с доста трудности, защото никой не иска да го издава. Не знам какви печалби е имал издателят от продажбите на тази книга тогава, но каква загуба за света щеше да е, ако тази книга не беше видяла бял свят?!
От трите романа, този е най-кратък. Българското издание няма и 500 страници. На фона на „Изворът” и „Атлас…” /с трите си части/, даже е нищо като обем, но колко мъка, колко страдания, колко любов, колко философия и история има в тези четиристотин и нещо страници?!
Книгата се изчита на един дъх. Стояла съм будна посред нощите, за да я чета. Сън не те лови, докато не изчетеш съответната част. За съжаление свърши много бързо и, както обикновено, след края на всяка хубава книга ме обзе ужасно чувство на самота и празнота.
„Ние, живите” е много тъжна книга. Действието се развива в Русия /тогава СССР/след 1917 г. Централно място в нея заема темата за Живота като висша, първостепенна ценност. Живот, заради самия живот. Защото човек, преди всичко останало, има правото да живее. Но какво означава да си жив? Точно тук започва поставянето на проблема в книгата. За масата да си жив е равностойно на това да дишаш, да ядеш, да храносмилаш. А ако нямаш цел в този живот, ако няма ЗА КАКВО да живееш, това, че дишаш и ядеш, правили те жив? Това са няколко реторични въпроса, които изникват в главата на читателя, докато чете думите на главните герои Кира, Лео и Андрей – всеки от тях по своему обичащ живота, имащ свои цели и стремежи, но това което ги обединява е любовта, заради която са готови на всяка крачка. Поне докато системата не ги пречупи.
Кира и Лео са представители на бившата буржоазия, а Андрей – на работническата класа, който е член на Партията и запален комунист. Андрей и Лео са антиподи, а Кира е тяхното свързващо звено и тяхна любовница. Въпреки различията в социалното им положение и политическа идеология, те имат една обща черта – обичат живота и искат да живеят. Но в онези тежки времена, с постоянни промени, преследвания, глад, мизерия, отчаяние и смърт, всеки от тях се променя – някои повече, други по-малко и всеки от тях взима съдбата си в свои ръце и решава какво да прави със своя живот – с най-обожаваното и най-ценното си.
Не знам дали в тази книга има изцяло положителни образи. Определено има такива, които до последно се борят за своите идеали и за това, което обичат, но докато се борят правят доста неща, които не са никак положителни, а някои се оказват и фатални, в резултат, на което те не могат да запазят телата си живи, но си заминават с чисто и ясно съзнание, че са били Живи. Други не се борят. Те се предават, сливат се с конюнктурните условия и го правят, защото обичат живота, защото искат да живеят, искат да запазят най-ценното си. Но правейки това, запазвайки тялото си живо, духът им загива. Безвъзвратно. Остава отворен въпросът – кой действително е Жив, а кой – мъртъв?
Това е книга за Живота и неговото погубване. По един или друг начин.
п.с. Какво би станало, ако дадете на бебе книга?