Sedrie’s Photo & Travel Blog

“Роботите…” на Азимов

Преди два месеца през ум не ми минаваше, че ще стана такава почитателка на Айзък Азимов. Това е обяснимо, предвид факта, че винаги съм си падала по книги с философска и социална тематика.

Не мога да се сетя точно как попаднах на Азимов. Търсих си книга за четене  и влязох да проверя какво има в knigolandia.info и ми се мярна “Фондацията”, съпроводена с доста положителни впечатления. Стана ми интересно. Реших да се поровя повече и мисля, че точно така се започна. Скоро разбрах, че всъщност, “Фондацията” е част от една доста обемна поредица, включваща общо 3 подпоредици:

1) Поредицата за Роботите – общо 4 романа и 1 сборник с разкази;

2) Поредицата за Империята – общо 3 романа;

и

3) Поредицата за Фондацията – 7 книги.

Нещата станаха още по-интересни, когато разбрах, че Азимов ги е писал в продължение на почти половин век и около три десетилетия прекъсване, през което време се е занимавал с писане на научна литература /самият Азимов е професор по биохимия/. Любопитно е също да се отбележи, че книгите далеч не са писани в тази поредица. Например, от общо 15-те части на поредицата, 10-тата е написана последна, а 8-ата – първа. Объркахте ли се? :) Накратко, Азимов в началото нямал идея да ги обедини в една поредица. Затова е писал отделни книги, но после решил, че може да обедини всички в една голяма поредица и е написал предистория на някои, следистория на други и в крайна сметка, към предговора на “Прелюдия към Фондацията” сам е обяснил в каква поредица би следвало да се прочетат. Цитирам тук част от текста:

“…Във всеки случай ситуацията се задълбочи достатъчно, за да почувствам, че феновете може би ще се зарадват на нещо като пътеводител към поредиците, тъй като те не са писани в реда, в който навярно би следвало да се четат.

Четиринадесетте книги, всички до една публикувани в САЩ от „Дабълдей“, предлагат своего рода история на бъдещето, която може би не е съвсем свързана, тъй като в началото не си бях поставил за цел да постигна строга последователност. От гледна точка на логиката (а не според датата на излизане от печат) хронологичният ред на книгите е следният:

1. „Всичко за роботите“ (1982). Това е сборник от тридесет и два къси роботски разказа, публикувани между 1940 и 1976 година, който включва всички известни от по-раншния ми сборник „Аз, роботът“. От неговата поява насам съм написал само още един подобен разказ. Става дума за „Роботски сънища“, който засега не се е появявал в сборник на „Дабълдей“.

2. „Стоманените пещери“ (1954). Първият от моите романи за роботите.

3. „Голото слънце“ (1957). Вторият роман за роботите.

4. „Роботите от Зора“ (1983). Третият роботски роман.

5. „Роботи и Империя“ (1985). Четвъртият роботски роман.

6. „Космически течения“ (1952). Първият от моите имперски романи.

7. „Звезди като прах“ (1951). Вторият имперски роман.

8. „Камъчета в небето“ (1950). Третият имперски роман.

9. „Прелюдия за Фондацията“ (1988). Това е първият роман за Фондацията (при все че засега е последният написан).

10. „Фондацията“ (1951). Вторият роман за фондацията.

11. „Фондация и Империя“ (1952). Третият фондационен роман, изграден от два дълги разказа, издадени за пръв път през 1945 година.

12. „Втората Фондация“ (1953). Четвъртият фондационен роман.

13. „Острието на Фондацията“(1982). Петият фондационен роман.

14. „Фондация и Земя“ (1983). Шестият фондационен роман.

Дали ще добавя още томове към поредиците? Бих могъл. Има място за по една книга между 5 и 6 и между 9 и 10, както, разбира се, и между повечето от другите. А и спокойно мога да напиша нови томове след 14-ия — толкова, колкото си искам.”

Последната книга, която се  явява десета в поредица /”Битката за Фондацията”/ е издадена 1993-а, след смъртта на Азимов.

Известно време се чудих дали да подхвана само поредицата за “Фондацията” или да започна от самото начало… Реших, че няма да е пълна картината, ако не започна от самото начало и започнах да търся книгите. Оказа се, че издателство “Бард” да издали първите 4 части в два тома, както и всички части на “Фондацията”, също в два тома. Обаче, не са издали последния роботски роман, както и романите за Империята. Обяснението им е, че няма търсене. Бих се обърнала към господата от “Бард”, нека направят ревизия на цените на книгите, може би това ще им даде обяснение защо няма търсене, едва ли е в липсата на интерес, имайки предвид колко е удобно всичко да е на едно място събрано, подредено. Ако бях купила книгите на “Бард”, непълната поредица за роботите и фондацията щеше да ми излезе около 130 лв., като отделно трябваше да намеря на старо другите части. Реших да купя всичките части на старо и ги намерих при няколко антикварни книжари, като единствено “Роботите и империята”, т.е. неиздадената част от “Бард” се оказа трудна задача, но в крайна сметка и нея я намерих.

Накратко за “Роботите”…

1) “Аз, Роботът” е сборник от разкази за позитронните роботи в самото начало на тяхното производство на Земята, като главна героиня в повечето от тях е робопсихоложката Сюзън Келвин. /Филмът със същото наименование няма почти нищо общо със сборника, взети са само отделни имена и мотиви/. Тук Азимов дефинира и Трите закона на роботиката, като едва в “Роботите и империята” дава определение на Нулевия закон, с които, де факто,  е най-известен, наред с понятия като “роботика”, “психоистория”, “позитронен”.

2) “Стоманените пещери” е първият роман за детектива от Земята Илайджа Бейли, който е герой и в следващите 3 романа. Идеята на Азимов е била да покаже, че може да се комбинират успешно фантастичният и криминален жанр. Нещо повече, той самият е бил виден член на известното общество за Шерлок Холмс “Бейкър Стрийт Ирегюлърс”.

В романа действието се развива на Земята, където хората вече живеят в подземни градове, които пишат с главна буква Г и са развили крайна форма на страх от открити пространства. Детектив Илайджа Бейли разследва убийството на един космолит, т.е. човек от един от 50-те Външни свята, които са заселени преди много години от земни жители, но до такава степен са се променили, че не искат да се сещат за земния си произход. Те живеят в стерилна среда, до 400 годишна възраст и обществото им е изградено на базата на роботите. По време на разследването, основен помощник на Бейли е хуманоидният робот Данил Оливо.

След всички събития около разследването, Бейли се убеждава, че хората отново трябва да тръгнат към Космоса и да откриват нови обитаеми планети. Нещо повече – от това зависи развитието и еволюцията на човечеството, включващо, както хората на Земята, така и всички космолити от 50-те Външни свята, които нямат никакво желание да излязат от комфортната си зона и да рискуват дългия си живот.

3) “Голото Слънце” е вторият роман за Илайджа Бейли. След успешното разкриване на убийството от първата книга, Бейли печели симпатиите на космолитите. И когато се извършва първата в историята й убийство на най-младата /но и най-странна/ планета от 50-те Външни свята, наречена Солария, Бейли е извикан отново да разследва престъплението. Робот Данил Оливо отново е с него.

4) “Роботите на Зората” е третият роман за Илайджа Бейли. В него действието се развива в водещата сред всички планети – Аврора. Тя е първата населена от хора преди векове и най-развитата от всички. Това е и домът на Робот Данил Оливо, както и на почти всички космолити, с които Бейли се познава от предишните случаи. Макар всички трудности, той разкрива истината и по този начин успява да получи съдействие от правителството на Аврора за идеите му за изпращане на земляни в Космоса с цел търсене на нови обитаеми планети.

5) “Роботите и империята” първа и втора част – действието се развива около 200 години след тези от предната част. Илайджа Бейли отдавна го няма, но Робот Данил Оливо, Робот Жискар Ревентлов и героинята от “Голото Слънце” и “Роботите на Зората”, соларианката Гладиа са все още живи и действащи. Мечтата на Бейли е реалност. Хората са излязли от стоманените си пещери, започнали са експанзия на галактиката и облагородяване на нови и нови планети. Но това не се харесва на космолитите, чиято роля на водещи бавно отслабва и някои от тях са готови на всичко в името на това да си върнат позициите и да отмъстят на Земята.

В последните две книги, Азимов загатва и за науката “психоистория”, която е водеща тема в поредицата за “Фондацията”, доколкото прочетох. Все пак още имам да прочета трите части на имперските романи. Едва след това идва ред на т. нар. грандиозна “Фондация”.

Броячът на думите ми казва, че са станали 1342, което ме навява на мисълта, че трябва да приключа този пост, преди да съм станала досадна в многословието си. В заключение ще кажа само това, че Айзък Азимов е един изключителен автор, който без да изпада в лирични отклонения или обширни описания в стил Жул Верн или Майн Рид, както и в сложни технически описания, разказва едни увлекателни истории,  които те изумяват със задълбочеността си във всички аспекти на научното и социалното.

Add a comment




“НИЕ, ЖИВИТЕ”

dsc00089

След „Изворът” и „Атлас изправи рамене” реших да прочета и „Ние, живите” – първият роман на Айн Ранд, който тя издава в САЩ с доста трудности, защото никой не иска да го издава. Не знам какви печалби е имал издателят от продажбите на тази книга тогава, но каква загуба за света щеше да е, ако тази книга не беше видяла бял свят?!

dsc00099

От трите романа, този е най-кратък. Българското издание няма и 500 страници. На фона на „Изворът” и  „Атлас…” /с трите си части/, даже е нищо като обем, но колко мъка, колко страдания, колко любов, колко философия и история има в тези четиристотин и нещо страници?!

dsc00088

Книгата се изчита на един дъх. Стояла съм будна посред нощите, за да я чета. Сън не те лови, докато не изчетеш съответната част. За съжаление свърши много бързо и, както обикновено, след края на всяка хубава книга ме обзе ужасно чувство на самота и празнота.

dsc00106

„Ние, живите” е много тъжна книга. Действието се развива в Русия /тогава СССР/след 1917 г. Централно място в нея заема темата за Живота като висша, първостепенна ценност. Живот, заради самия живот. Защото човек, преди всичко останало, има правото да живее. Но какво означава да си жив? Точно тук започва поставянето на проблема в книгата. За масата да си жив е равностойно на това да дишаш, да ядеш, да храносмилаш. А ако нямаш цел в този живот, ако няма ЗА КАКВО да живееш, това, че дишаш и ядеш, правили те жив? Това са няколко реторични въпроса, които изникват в главата на читателя, докато чете думите на главните герои Кира, Лео и Андрей – всеки от тях по своему обичащ живота, имащ свои цели и стремежи, но това което ги обединява е любовта, заради която са готови на всяка крачка. Поне докато системата не ги пречупи.

Кира и Лео са представители на бившата буржоазия, а Андрей – на работническата класа, който е член на Партията и запален комунист. Андрей и Лео са антиподи, а Кира е тяхното свързващо звено и тяхна любовница. Въпреки различията в социалното им положение и политическа идеология, те имат една обща черта – обичат живота и искат да живеят. Но в онези тежки времена, с постоянни промени, преследвания, глад, мизерия, отчаяние и смърт, всеки от тях се променя – някои повече, други по-малко и всеки от тях взима съдбата си в свои ръце и решава какво да прави със своя живот – с най-обожаваното и най-ценното си.

Не знам дали в тази книга има изцяло положителни образи. Определено има такива, които до последно се борят за своите идеали и за това, което обичат, но докато се борят правят доста неща, които не са никак положителни, а някои се оказват и фатални, в резултат, на което те не могат да запазят телата си живи, но си заминават с чисто и ясно съзнание, че са били Живи. Други не се борят. Те се предават, сливат се с конюнктурните условия и го правят, защото обичат живота, защото искат да живеят, искат да запазят най-ценното си. Но правейки това, запазвайки тялото си живо, духът им загива. Безвъзвратно. Остава отворен въпросът – кой действително е Жив, а кой – мъртъв?

Това е книга за Живота и неговото погубване. По един или друг начин.

п.с. Какво би станало, ако дадете на бебе книга?

dsc00111

Add a comment




Жоржи Амаду

Честно казано до преди почти година не бях и чувала за Жоржи Амаду. Ок, оказа се, че е много известен, но имайки предвид какъв е стилът му на писане, както и жанра, в който се изявява, определено, ако не ми бяха подарили негова книга, нямаше скоро да си купя сама. Естествено щях да пропусна много. Като казвам много не използвам хипербола.

Книгата, която ми подариха се казва “Дона Флор и нейните двама съпрузи”. Впоследствие разбрах, че има и доста екранизации на тази книга, но както обикновено не желая и нямам намерение да гледам филм по книга, която съм прочела. 100 % оставам разочарована.

Амаду е бразилец с много интересна и богата биография, което определено се отразява и на стила му на писане. Специално в “Дона Флор…” действието се развива в Баия, родния щат на Амаду, в Бразилия. Мога да ви уверя, че си обогатих познанията по бита на бразилците, в частност бразилската кухня, питиета, нрави през 60-те години на 20-ти век.  Речта на Амаду е богата, изпъстрена и мноооого забавна. Любителите на черен хумор задължително трябва да прочетат нещо от Амаду. Истински майстор на премерения и интелигентен хумор, поднесен така, че даже като се говори за смърт, мъртвец и подобни теми не можеш да си подтиснеш усмивката, да не кажа смеха.

От повествованието му става ясно, че Амаду е изключително добре запознат с бита, нрава и културата на Бразилия и бразилците от средата на 20-ти век. Съответно, не пропуска да се шегува и донякъде осмива някои моменти от тази епоха.

В заключение: Препоръчвам този автор на читатели, които харесват качествения хумор, а защо не и черен хумор, поднесен по много фин начин, без да се натрапва, без да “крещи”, а с майсторлъка на човек, който  е преживял и видял много.

П. С. Аз лично мисля да го редувам с Айн Ранд. Като ми стане много “сериозно”, минавам на Амаду, като ми стана много “разпуснато”, връщам се към Ранд, която за съжаление няма толкова много книги, но пък за сметка на това са… от по 1000 страници:)

 

Add a comment




Frank Lloyd Wright || Франк Лойд Райт

Архитектът, за когото се говори, че е послужил като прототип за героя на Айн Ранд – Хауърд Роурк. Злите езици твърдят, че всъщност прототипът е бил някакъв сериен убиец, но кой автор ще вземе за прототип на архитект-модернист и идеалист сериен убиец?! (като изключим, примерно, цвета на косата, ръста и някои други дреболии).

Убедена съм, че много от хората, които си мислят, че не знаят нищо за Райт всъщност не са прави, защото той е архитектът на прочутата Къща над водопада /Fallingwater/, построена през 1935-1939  в Пенсилвания.

Тук съм изровила и синтезирала негови думи, които най-много ми харесват. Преводът е мой, затова не се шашкайте хахахаха.

“На един по-ранен етап от живота ми, трябваше да избера между честната арогантност и лицемерното смирение. Избрах първото и изглежда няма причина да го променя.”

“Докторът може да погреба грешките си, но архитектът може само да съветва клиентите си да засаждат лозя.”

“В живота ни се случва това, в което сме вярвали истински. Вярата в нещо го извиква на живот.” (Това го доказа и квантовата механика, а именно, че мисълта е енергия и то най-мощната и силна енергия на света. Има една книга “Експериментът с намерението”, която представя дипломните работи и дисертации на няколко физици по света, т.е. няма нищо общо с извънземни и врачки).

“Винаги е по-добре да разполагаш с една добре подредена глава, отколкото с добре напълнена.”

“Вниманието е толкова желателно за построяването на курник, колкото и за катедрала.”

“Телевизията е дъвка за очите.”

“Механизацията най-добре обслужва посредствеността.”

“Младостта е качество, а не въпрос на обстоятелства.”

“Е, сега, като е завършил една сграда, ще отиде да напише 4 книги за нея.”

“Къщата не трябва да на е хълма ли на нещо друго. Тя трябва да принадлежи на хълма. Те трябва да живеят заедно и да са щастливи един от друг.”

п.с. Днес си взех една книга “Най-забележителните сгради и паметници в света” на издателство “Рива”. В нея има и две сгради на Франк Лойд Райт с подробни обяснения за архитектурата, идеята, материалите, стила и изобщо принципите на архитекта, а самото издателство е пуснало книгата с над 50 % намаление, а някои други книги със 75%. Какъв по-хубав подарък от книга може да се направи? Дааа, яхта. Така е, така е… Добре подбрана библиотека и една яхта… Какво друго му трябва да човек?! (в интерес на истината много неща, но да не разваляме поетичния момент).

Add a comment




Елиф Шафак,…, суфизъм,…, любовта като религия…

Преди известно време, по стечение на обстоятелствата, някак си попаднах на тази презентация:

Името видимо е турско… Елиф е първата буква от арабската азбука и означава “първи, първоначален, изконен”…
Шафак… Şafak… Ще рече – “разсъмване”…
С бегла усмивка си казах “Жената е родена с име, което ще “пробужда”, дава начало, светлина…”

Не знам как стои въпросът с имената на индонезийците и ескимосите (примерно), но при турските имена няма многозначителност – всички имена имат свое значение и се вярва, че давайки дадено име на едно новородено, ти му предопределяш съдбата… Поверия, суеверия… какво да ви кажа?…. Логическата ми душа (да, душа), казва, че няма логика, но пък е готино някак си да имаш име с хубаво, гръмко значение:)

Тъй.
Презентацията я изслушайте и/или прочетете субтитрите, че някой се е погрижил да ги качи.
Елиф Шафак е дете на родители дипломати, т.е. обиколила е света така да се каже. В момента живее в САЩ и пише на английски. Биографията й лесно може да се намери в интернет, затова не виждам смисъл да копи/пействам тука.

……….
Мина време след като изгледах и изслушах тази презентация и попаднах на една книга.
Червена книга, т.е. с червена корица, което ще рече,че нямаше начин да не я видя. Като не знаете какво да правите, носете червено, четете червено, пийте червено… вино:)
Книгата се казваше, т.е. все още се казва с простото на пръв поглед име “Любов”. Помислих си, че е нещо ала драматичен любовен триъгълник, петоъгълник…
Леле колко съм била далеч от истината за живота…
Всъщност оригиналното име на книгата е “The Forty Rules of Love”… Нещо като 40те правила на любовта…

Мнеее, тука иде реч за толкова други неща… Книгата обиколи България с мен по влакове и рейсове, докато се убедя, че всъщност е… страхотна:)
Всъщност, ставаше въпрос за суфизъм. Какво е това? Това е нещо като будизма, ама не съвсем:)
Това е религия-философия, водеща основите си от исляма.
Първоначално си помислих, че е секта, но някак си, не беше секта, а философия… Философия на любовта, отъждествяваща любовта с религията, вярата, Бога… Бог е Любов, нали?:) Или Любовта е Бог?:) Кой знае, истината явно е “някъде там”, отново и пак, но бидейки суфист, човек се стреми към душевно Единство – единство на вътрешното и външното, на духовното и материалното… Ключовата дума в суфизма е Едно, Единство…

Не съм суфист, не мога и да бъда. Просто съм твърде суетна. Някак си не мога да възприема как ще си обръсна косата и веждите и няма да ми пука. Както няма да ми пука и за всички материални блага, имайки предвид колко много искам да имам яхта и да обиколя света.
Явно не ставам за суфист, но пък вярвам в това което те вярват – всичко е Едно. Всичко е Любов. Дано не се наложи са си обръсна главата, за да го докажа, но ми звучи логично. Какво да направя, просто е логично всичко да е Едно. Вселената е Една. Бог е Един. Това е.

Книгата “Любов” е издадена на български от издателство “Егмонт” и се разпространява от книжарници като “Orange”, “Booktrade” и т.н.

Препоръчвам я, както и препоръчвам всичко от тази авторка, понеже е страшно интелигентна и ерудирана, но и чувствена, женствена…
За книгата "Любов"…

7 comments






Copyright © 2010 - 2017 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.