Sedrie’s Photo & Travel Blog

Бялата лагуна

Или както е известна още като Иканталъка, се намира между Балчик и Каварна, близо до Тузлата и село Топола. Макар няколкото незавършени и изоставени сгради, местността е красива и спокойна и е от малкото места след Албена на север до Дуранкулак, където има пясък и плаж:)

dsc00861-as-smart-object-1 dsc00840 dsc00820-as-smart-object-1

 

Add a comment




Егоистични размисли

Имали ли сте усещане за адска самота след изчитане на някоя много хубава книга? Всъщност опитът показа, че първо трябва да задам въпроса „Четете ли изобщо книги?”, а след евентуален положителен отговор, горният въпрос. Не знам за вас, но при мен това е редовно явление. Веднъж даже държах цяла година последните 100 страници на една книга, само и само, за да не я изчета и за да не изпитам онова тъпо-хладно-отчаяно усещане за самота. (Е, накрая я изчетох де, беше страхотна – както всяка една книга на Хосе Карлос Сомоса).

Сигурно някои от вас си мислят, че съм тотално изперкала и, че нещо ми има. За вас мога да кажа само, че не сте попаднали на „Книгата”, а може би тук отношение взима и нивото на емоционалност, на въображение, на емпатия и все от този род неща…

Разбира се, държа да уточня, че книгата наистина трябва да е на висота. Не може нищо посредствено да ви направи впечатление, камо ли да ви накара да се чувствате самотни след него. Така е и с хората между другото. Колко посредствени хора са ви направили силно впечатление? А колко неща, в които не е вложена страст сте запомнили?

Винаги съм мразела посредствеността, особено в отношенията с хората, в извършваните действия, постъпки, та ако щете даже и в начина, по който поздравявате един човек.

Именно книга на подобна (и не само) тематика ме кара в момента да се чувствам безнадеждно „самотна”… Все едно съм била толкова близка до персонажите от книгата, а тях вече ги няма. Няма и да ги има. Никога повече. Знам, абстрактно е, даже го усещам самата, докато пиша тези редове, но се опитвам максимално описателно да ви представя това усещане.

Опитах се да компенсирам с филма, който е направен по въпросната книга, но общо взето намразих режисьора и актьорите – толкова са далеч от представата ми за персонажите, че си е същинско кощунство към книгата. Е, да, сценаристът е авторът на книга, който е започнал да пише първо сценарии, а впоследствие се е ориентирал към книгите. ОК, става въпрос за Айн Ранд и знам, че доста не са я чували, а още повече са я чели и не одобряват много философията й на обективизъм и лансиране на егоизма като път към човешкия прогрес и еволюция. Някои казват, че е станала известна, защото по времето,  когато е творяла, капиталистите в САЩ са намирали в нейните книги „оправдания” за постъпките и действията си, които често са били гарнирани с голяма доза алчност.

Не разбирам от политика и мега много мразя да ми се дърдори на политически теми, но съм завършила икономика и мога да кажа, че има разнородни разбирания за значението й, но в основата й лежи въпросът „Какво, как и кога да се произведе?” – не самоцелно, разбира се, а с цел рационално задоволяване на неограничените човешки потребности с ограничени ресурси. Да, прогнозирането, обяснението, следенето на рационалния избор на отделните стопански субекти е фундамента на икономическата теория.

Ами, тогава, мили мои, защото очакваме от хората около нас да не взимат рационални решения за своите дейности, потребности и начина на използване на своите ресурси, сред които е и капиталът?! Мисля, че въпросът ми е реторичен и не мисля, че имам такива читатели, които да не могат да осмислят това. А ако има такива, просто си представете, че имате даден капитал – нима ще гледате да го прахосате тъпо и глупаво, нима няма да се опитате, поне да се опитате, да вземете най-рационалния избор за неговото използване, с цел неговата възвръщаемост, обръщаемост и бъдеща добавена полезност? Не? Хмм, едва ли.

Тогава, защо трябва да заклеймяваме капиталистите, а и барабар с тях Айн Ранд, която едва ли не е нарочена, че пише манифести единстнено и само за капиталистическа употреба? Мисля, че е меко казано несправедливо. Защото тя е писала и книга за индивидуалиста, който не отстъпва именно пред тези капиталисти, които искат да го унищожат и да го купят. Да го „асимилират” и да го накарат да им се подчинява. Да го превърнат в един от многото, в „човек втора ръка”.

Аз не желая да защитавам нито Айн Ранд, защото не ми е никаква, нито капиталистите, нито егоистите, нито никой. Аз искам да ви провокирам да гледате обективно нещата около вас, да се абстрахирате от втълпяваните от масите твърдения, виждания, порядки и да погледнете „отстрани”, обективно на ситуациите и хората около вас, защото само така може да се постигне справедливост, само така и вие може да получите заслужената справедливост. И все пак, справедливост не означа само богатство, лукс, красиви мъже/жени и там всички материалности, да не ги изброявам, а справедливост означава и адекватно наказание, ако има провинение. Т.е. справедливостта, не е положително заредена, не само, не винаги.

Сигурно смятате, че много се обяснявам, но искам да ви кажа, че това е нищо, защото Айн Ранд е написала 830 страници за проблемите на индивидуалиста, който не живее по общоприетите правила и се бори с посредствеността и хората „втора ръка” (това е израз, който самата Айн Ранд използва, не е моя измислица).

Книгата се казва „Изворът” и има доста противоречиви мнения за нея, както за почти цялото творчество и живот на Айд Ранд. Но какво ме вълнува мен личният живот на авторката на такава страхотна книга, щом е успяла да сътвори такова великолепно философско четиво, да създаде тези персонажи, да ги представи по такъв блестящ начин?

Все пак моят блог нали се води за пътувания и снимки, няма да пиша рецензия на книга, не за друго, ама просто не съм компетентна и най-много да се получи нещо супер посредствено. Който желае, така или иначе винаги ще намери информация за нея, аз се чувствах длъжна да изразя моето мнение, а то е: ТАЗИ КНИГА Е СТРАХОТНА!

Ще си позволя само да вметна две неща от книгата, които винаги ще помня:

1. „Преди да кажеш „Аз те обичам”, трябва да се научиш да казваш „Аз””.

2. „Ако свободно течащата вода не беше спряна от язовирната стена против природата й, тази вода никога нямаше да произвежда енергия.”

Защо книгата се казва „Изворът”? Защото изворът на човешкото развитие и еволюция е в съзидателния и компетентен егоизъм (според Айн Ранд). Разбира се, под егоизъм последното нещо, което трябва да разбирате е пренебрегване на чуждите права, мнение и свобода за сметка на собствената изгода. Под егоизъм тук се разбира верен на себе си индивидуализъм, който е придружен със знания, умения.

И все пак, както по-горе споменах, това е блог за снимки и пътувания, ще споделя няколко тематични неща и тихо ще си чакам да бъда отново готова за следващата прекрасна книга… Ненапразно някой беше казал, че след еуфорията идва отчаянието… Но животът е един кръговрат, така, че спасение има – до следващия път.

П.П. Снимките са от село Главатарци, намиращо се на язовир Кърджали. Преди обикновеното селце, сега стремглаво се превръща в истински курортен център (особено след отварянето на ГКПП “Маказа”).

П.П.2 На Острова, от снимките, който преди да построят язовирната стена е бил хълм, дядо ми е пасял кравите си и това не е шега. Докато чакали да се построи прогимназиалното училище в с. Енчец, това им е било заниманието. Годината е някъде между 1946-1949. Какви знаменити години… за милиони по света…

3 comments




~VARNA~


Обичам Варна и не случайно живея в този град. Вярвам, че всеки един град и изобщо населено място си има своите хубави и лоши черти, но като елиминираме всички лоши с всички хубави, за мен Варна си остава с най-висок положителен актив пред всички други “опоненти”.
Варна е един прекрасен град, в който човек може едновременно да живее, работи, учи, почива, спортува, забавлява, лекува, развива,…, да е Щастлив.

В заключение, ето няколко снимки на Варна от панорамата на Галата, по залез:)

dsc00005 dsc00006 dsc00011 dsc00013 dsc00015 dsc00016

1 comment




Залез във Варна, обяд в Сандански, вечер до Байкушевата мура

Има места и моменти, когато не ти се снима. Всъщност, не ти е до снимки.

Това, което виждаш е толкова красиво, впечатляващо и… достатъчно, че нямаш сили да извадиш апарата и/или да настроиш стативи и филтри, за да запечаташ това, което виждат очите ти и усеща духът ти.

Рових за няколко такива снимки и моменти. Знам, че звучи супер мързелско и оправдаващо се, но наистина никак не ми беше до снимки, та… за това снимките са малко на брой:)

Първите снимки са от един залез във Варна, на Морска гара. Ок, много от варненците ще си кажат, че е поредният залез. Въпрос на гледна точка, бих казала. Пък нали гледната точка зависела от мястото на седене… Знае ли човек?:)  Не знае:)

След това идат снимки от Сандански. Бях за първи път там. Доста по-хубаво е от Петрич, примерно. Времето беше хубаво, а на мен ми беше седящо и взиращо се. Едно такова мълчаливо, тихо, спокойно… Това може да се постигне в Сандански. Предразполага:) Хубаво градче, с минерални извори, които били целебни за белодробни болести:)

Следват снимки от хижа Вихрен – връх Тодорка и най-старото известно иглолистно дърво в България – Байкушевата мура. Обичам много вафли “Мура”, особено от онези с бялата опаковка (с двойно повече шоколад:) ), но не знаех, че именно една мура е най-старото иглолистно дърво в България. Според това, което прочетох на таблото пред дървото, възрастта е измерена с някаква апаратура от ботаници на цар Фердинанд, които тръгнали по негова поръчка да изучават горите в Пирин и се натъкнали на това дърво, установили възрастта му, която е над 1300 години:)

Последните две снимки са от едно време любимото ми място – Банско. Сега е ужас пълен. Не можах да го позная. То няма и как де, всичко е променено в лош, много лош аспект. Нищо, това вече е присъщо и някакси тривиално за българското съвремие и манталитет. Бизнес. Това е. Изборът е ваш.

Add a comment




Мелник в края на септември


Никога не съм посещавала с особена охота занятията по философия. Професорът ми сигурно ще се разочарова от мен, още повече, че ми е писал отлична оценка, но пък едва ли посещава блога ми, та да разбере:)

От всичките занимания в тези дъъъълги и убийствени за мен часове (винаги бяха последните часове в понеделник! следобед!!!), едно нещо ми беше харесало и го превърнах в мое “малко правило”, когато пиша и говоря по дадена тема. А, именно – изпъстреният с чужди мисли, разбирайте цитати, афоризми, мъдри мисли, лафове и т.н., и т.н., ако не се използват с изтънчено чувство за мяра и особено внимание, граничещо с педантизъм, може да направи изключително лошо впечатление на разсъдливия и буден читател/слушател. Да, вярно е, че има доста хора, които се впечатляват от такива изрази, но това не променя факта, че те са чужди и използването им под път и над път някакси губи чара на авторското, индувидуалното в това, което ние сами изказваме…
Обаче!, аз днес ще направя едно изключение и то не е случайно.
Ще започна изложението на настоящия “пътепис” с думи на Мартин Лутър Кинг-Младши, който ни е завещал:


“Ако човек е метач на улици, той трябва да мете, както Микеланджело е рисувал или както Бетховен е композирал, или както Шекспир е писал поезия. Той трябва така да мете, че всеки в рая и на земята да спре и да каже “Тук живееше велик метач, който си вършеше работата добре”.

Изразът в каква връзка е, няма значение. Искам да ви кажа, че ако правите нещо, трябва да го направите както трябва – без значение, че в края на това дело не лежи спасяването на света или откриването на лек за СПИН, примерно…
Човек може да  е професионалист във всяка една дейност… Във всяка… Разбира се, може да е пълен неудачник и в това, за което има докторска титла…

Няма повече да изпадам в дребнави примери. Ще ви разкажа за моите впечатления за най-малкия град в Р. България…
Най-малкият, но един от най-разкошните… С един такъв особен чар, атмосфера. Странно е усещането да си на това място. Не, не е еуфорично. Няма да видите нещо ала Гранд каньон. Нищо особено, уж. Ама, те кара да се чувстваш свободно-прикован и да желаеш да споделиш това чувство.
Аз, стигнах до Мелник, използвайки най-големия град в България като гара разпределителна, за пореден път:)
Не за друго, ама все още няма по-лек път от Варна за Мелник. Някакси дионалите не се харесват на транспортното министерство:)
Ако имате желание да посетите Мелник и района, препоръката ми е да го направите с кола. Има доста места наоколо, които са на радиус по 15-20 км разстояние и без кола просто няма как да се посетят всички ефективно. А си струват:)

Като стигнете до това местенце, сгушено сред феномена Мелнишки пирамиди, непременно отидете до Кордопуловата къща (най-голямата възрожденска къща в Бг)  и я разгледайте!:) Слезте и в мазето, за да видите винарната на къщата, която е доста впечатляваща – тунели, издълбани в скалата под къщата. Опитайте и домашното вино, което се произвежда в същата изба. Препоръчвам ви “Мелник 55″ – плътно и ароматно червено вино, което не съм опитвала никога преди на друго място. Определено виното им не е за всеки, т.е. не е масовият вкус на мерло, мавруд и т.н. Поради това, според мен, си струва да се опита, даже и да останете само с опитването:) Какво ще разказвате на внуците си след 50 години за Мелник, иначе? :) Трябва да се трупат спомени, преживявания, снимки, много снимки:)

Нощувах в един хотел, в стил местните къщи, на име “Деспот Слав”. Намира се близо до Кордопуловата къща и си има собствено ресторантче, доста приятно и на приемлива цена – 40 лв. на стая за нощувка със закуска.

Персоналът беше много любезен и ни предложиха страхотно домашно вино, което може да ви опияни много бързо (като повечето домашни вина де).

На залез препоръчвам да се поразходите до Деспотславовата крепост, която е на един хълм над града, от където се виждат най-хубавите и оформени “пирамиди”. Една обширна долина от жълто-охра-червеникави, издялани сякаш съзнателно от ръката на Велик майстор, какъвто може да бъде единствено нещо по-висше от Човека…

Усещам, че се впускам в някакви лирични излияния и се отклонявам от същинската форма на един пътепис, но кой е казал, че трябва да си слагаме рамки в нещата, които правим за кеф? :)

Ето малко снимки от Мелник и Деспотславовата крепост. И… да не забравите да си вземете фотоапарати и приятна компания, ако имате нужда де, за да  може да се връщате на това място след време, без да отивате там физически…, а защо пък и не, за да кажат след вас “Този човек обичаше красотата, която ни е дала природата и я откриваше постоянно. Този човек, обичаше да пътува и го правеше добре.”:)

Add a comment






Copyright © 2010 - 2017 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.