Sedrie’s Photo & Travel Blog

30 години Седрие

dsc_4837

Благодаря на всички, които се сетиха. А тези, които не са се сетили… е, те могат да правят каквото си пожелаят.

Ако трябва да обобщя тези 30 години, кои от тях съзнателни, кои – не, може би най-точно би ги описало едно изказване на Луи Пастьор:

“Какво има над звездите? Небе. Над него? Ново, друго небе. Ако речем време, пространство, величини без измерения, стига ли? Това не задоволява. Когато тази мисъл завладее човека, то не му остава нищо друго, освен да падне на колене в безмълвие пред Създателя на всичко.” — Из речта на Луи Пастьор произнесена на 27.04.1862 г., когато го приемат за член на Френската академия на науките.

В каква връзка ли? Ами връзката иде от изконни проблеми като начало, край, първопричина, безкрайност, вечност…

30 години са си почти 1/2 от стандартен човешки живот. И като си стигнал до половината на пътя, се замисляш – къде е краят, има ли начало, има ли край? Ако в природата нищо не се губи, а се превръща от един вид в друг, тогава какво става с нас, с нашите съзнания, нашите чувства, мисли,…, душа?! Та в тази връзка горният цитат от Луи Пастьор.

Снимка: Св. Иванов

Add a comment




Tall Ships 2016

Тази година етапът до Варна, т.е. последната спирка, на регатата Black Sea Tall Ships беше началото на октомври. Разбира се, през деня имаше голяма посещаемост, гъмжеше от хора, затова за снимки трябваше да се отиде рано сутрин. А именно тук е пресечната точка на фотографията и гледането на малко дете – и за двете трябва да се става рано, рано:)

Този път даже изпреварих детето по събуждане, смъкнах си колелото от куките, изчистих го от праха и мръсотията, които се бяха събрали, определено, не поради много каране хахаах. След напомпване на гумите вече бях готова да си припомня някои моменти от предмайчинския си период. Улиците си бяха супер празни неделя сутрин, карането по пътя беше кеф. Надявах се да е така и на Морска гара. Да, нямаше много хора, но имаше достатъчно… фотографи. Мъглата, от своя страна, колкото и да е фотогенична, ми напълни дробовете с влага за 2 месеца напред.

До час вече бях тръгнала от там, то и взе да става все “по-тясно” и си продължих по крайбрежната алея към завоя на Почивка. И, колкото и нескромно да прозвучи, ще се похваля, че след толкова време зарязване на колоезденето, успях да изкача въпросния завой  с предавки 2 на 4 /хората от Варна са наясно за какво става въпрос, за останалите има гугъл:) ). Е, да – на два пъти бях на косъм да се откажа, но трябваше да си докажа, че мога и за моя голяма изненада успях, макар след това цялото ми тяло да беше се превърнало в едно голямо дишане:)

Ето ги и част от снимките, които съм направила:

Add a comment




Бялата лагуна

Или както е известна още като Иканталъка, се намира между Балчик и Каварна, близо до Тузлата и село Топола. Макар няколкото незавършени и изоставени сгради, местността е красива и спокойна и е от малкото места след Албена на север до Дуранкулак, където има пясък и плаж:)

dsc00861-as-smart-object-1 dsc00840 dsc00820-as-smart-object-1

 

Add a comment




Слънчогледи

Или тук, по-скоро, са… седриегледи:)

dsc00800

Add a comment




„Тетрамерон” или „Имаш ли смелост да продължиш напред?”

„Тетрамерон” е една грандиозна, първокласна алюзия, представяща чрез един особено директен готически текст, прехода от дете към възрастен /а и периода след това/, с всички характерни търсения, стремежи, сблъсъци, дилеми и… самоти, и… себепознания и себенамирания. Колкото по-дълбока и тежка е самотата, толкова е и по-дълбоко себепознанието. В крайна сметка, целият този „път” на човека е път към… себе си.

В „Тетрамерон” животът е многопластов разказ в разказа в разказа в разказа… до безкрайност. Сменят се само разказвачите, а те са тези, които имат смелост да продължат напред, защото действителността е лицемерна, ужасяваща, тъжна и пропита със самота и единствено най-смелите имат силата и устойчивостта да минат през „огъня” на промяната и да останат невредими. Като едни истински саламандри…

„Тетрамерон” на испанския писател от кубински произход Хосе Карлос Сомоса е последната книга, издадена от „Колибри” у нас. Тя, като другите му книги „Клара и Сянката”, „Зиг Заг”, „Стръв” и т. н., е дълбоко, изпъстрено с множество символи и готически елементи, четиво за самотата, промяната, приемствеността /както и за много други неща/ в живота.

Дълго време отгалагах четенето на тази книга. Просто не ми беше до психотрилъри. Накрая, когато не остана почти нищо за четене от Айзък Азимов, реших да се върна към Сомоса, с когото съм се запознала чрез книгата му “Зиг Заг” преди доста време. Книгата се оказа още по-брутална от предните. Буквално, не „брутално” като „супер яко”, макар книгата да си е шедьовър в своя жанр.

Накратко за сюжета: 12-годишната Соледад отива на една училищна екскурзия, която променя живота й завинаги. А в книгата се разказва именно как точно се случва това. „Тетрамерон”,  така както го завършва Сомоса, спада към жанра „магически реализъм”. Само ако беше добавил нещо от рода на „И Соледад се събуди”, всичко щеше да изглежда по съвсем друг начин и щеше да остави коренно различно усещане у читателя. Определено нямаше да мисля толкова много за случващото се със Соледад, а и не само.

Представете си един подрастващ с неговите екзистенциални лутания в търсене на отговорите на въпроси, които не са зададени; възрастен на прага на съдбоносно решение, което ще доведе до генерална промяна в живота му; представете си един изключително самотен човек, който винаги е бил такъв, който нигога не знае какво е да не си самотен – всичко това е „Тетрамерон”, а и не само.

Самата книга е съставена от 8 + 1 истории, представени като разкази. Не искам да отнемам правото на читателя да разгадае за себе си всички тези стотици символи в книгата, затова бих желала само да отбележа, че всеки един разказ /както и разказвач/ следва определена логика на подреждане. Първият разказ, не случайно е първи, както и последният не случайно е последен. Всеки един от разказите, представя един етап от нашия живот, било то търсенето на щастието, любовта към уникалното, единственото или пък промиването на мозъците от корпорациите, търсенето на доброто и злото и… краят на всичко. Именно точно тук е преломният момент в цялото повествование. Според Сомоса животът сам по себе си е разказ и докато има кой да го разказва, животът е вечен и ще бъде разказван за вечни времена.

Бих добавила и следното: можеш просто да си отидеш от този свят, но можеш и да се превърнеш в част от историята во веки. За последното са достойни само тези, които са „преминали през огъня”. Саламандрите.

Add a comment






Copyright © 2010 - 2018 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.