Sedrie’s Photo & Travel Blog

You are currently browsing the Други category.

Весели празници!

Да, всъщност всички сме един дол дренки. Просто всеки от нас си има свой начин на себеизразяване. А именно в това е и уникалността на този свят и затова този живот си струва да се живее. От всеки един от нас зависи дали ще го живеем в единство и хармония или егоизъм и хаос. В крайна сметка омразата не e нищо повече от несподелена, нереализирана любов. Защото хората не са лоши поначало. Даже с увереност мога да твърдя, че лошият човек е всъщност недостатъчно обичан и неразбран човек.

Обикновено, хората по празниците стават по-добри. Може би защото се държат с тях по-добре? Може би доброто е заразно, може би всъщност имаме нужда от тооолкова малко, за да сме по-добри и да дадем нуждите 5 минути внимание на човека отсреща, поне за да се опитаме да видим неговата гледна точка, да го изслушаме, да се опитаме да разберем неговият начин на себеизразяване?

Весели празници и не забравяйте, че нямате право да се оплаквате, че нямате късмет. Всички ние до един сме продукт на един колосален късмет само защото сме се родили точно ние на този свят. От милиардите, трилионите комбинации между стотиците хиляди яйцеклетки и милионите сперматозоиди, точно една комбинация, да, точно ТИ си се получил и си се родил, и си стигнал до тук, до този момент, когато четеш това. Всъщност ти си самият късмет. Живо олицетворение на нещото наречено късмет. Всичко останало е стечение на обстоятелствата и здрава работа над едно или друго нещо.

Бъдете щастливи и дайте най-доброто от себе си, даже и да нямате подкрепа от околните. Както е казал великият и неповторим Артър Кларк “Покажете малко класа, все пак сме властелини на Вселената”/поне до доказване на противното/.

 

 

Add a comment

“Градът и звездите” на Артър Кларк

Земята е под краката ни, а звездите светят над нас.

Ние сами избираме дали ще дълбаем надолу или ще полетим към Вечността.

Книгата на Артър Кларк „Градът и звездите” е емблематична за научната фантастика, но аз смятам, че със същия успех може да конкурира и „Критика на чистия разум” на Кант, както и редица произведения на Алберт Айнщайн. Сър Артър Кларк може да е физик по образование, но по душа е съвършен философ и мислител. А може би разликата между физиката и филисофията е въпрос на възприятие? Кой знае…

В книгата са поставени и се разглеждат редица кардинални, фундаментални въпроси не само за произхода, развитието и бъдещето на човечеството, обществото и Вселената, но и се прави дисекция на изконните човешки качества, благодарение на които Човекът се е отскубнал от топлата и уютна прегръдка на удобството и разкоша.

Артър Кларк не си играе на дребно. Не обяснява и описва някакви бъдещи механизми, болтове и гайки, Артър Кларк загребва с голямата лъжица от представите си за бъдещето. А бъдещето е милиони години напред в „Градът и звездите” и това е едно нищо, един кратък миг от Вечността. Какво е човешкият живот спрямо живота на Вселената? Едно мигване с око? Не, неизмеримо по-малко. От Айнщайн знаем, че времето и пространството са относителни понятия. Ние измерваме тези величини през погледа на нашия живот, на нашите възприятия. А както казва Имануел Кант в „Критика на чистия разум” – „…Нещата, които си представяме нагледно, не са сами по себе си това, за което си ги представяме… Ако премахнем субекта, или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали… Ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин да ги възприемаме, който ни е свойствен… Пространство и време са неговите чисти форми, усещането изобщо е материята…. Разликата между неясна и ясна представа е само логическа и не засяга съдържанието.”, т.е. ние познаваме това, което можем да си представим. А можем да си представим само това, което сме способни да възприемаме. Всичко се върти около нашата субективна нагласа и нашите качества като личност и Човек.

Това е допирната точка на разсъжденията на Кларк с Кант и за разлика от безкрайно сложния изказ на Кант, който допълнително е прецакан от абсудността в построяването на изреченията в немския език, Артър Кларк ни описва един абсолютно идеалистичен град далеч, далеч в бъдещето, където човечеството е победило и премахнало връзката между Живота и Смъртта. Диаспар е вечен, никога неувяхващ и абсолютен рай, който граничи с безкрайността. Там хората не се раждат и не умират. Когато е необходимо, те почиват в Информационните хранилища като електронни импулси, за да се върнат след време отново в ежедневието на Града. Но в Диаспар липсват две неща. Първото от тях е най-ценното човешко качество, довело до създаването и на Диаспар, а именно любопитството. Ако нашите предци не са вървели напред и не са си мечтали, не са полюбопитствали от къде идваме, накъде отиваме, в момента определено нямаше да пиша тези редове тук, а най-вероятно щях да бера ядливи треви някъде около пещерата си…

Второто нещо, което не е познато на вечно младите и забавляващи се хора от Диаспар е най-точно описано в следните редове от книгата „… когато човек утоли амбиции, жажда за власт и любопитство, пак му остават сърдечните копнежи. Никой не е живял истински, докато не изпита онази сплав от любов и желание, която той не бе и сънувал, че съществува…”.

Алвин. Алвин не е сънувал тази нежност, която вижда за първи път в Лис. А какво е Лис? Това е град, диагонално противороложен на Диаспар. Докато Диаспар живеят в илюзията, че са единствени на превърналата се в пустиня планета Земя, хората от Лис водят коренно различен живот. На 40 минути разстояние един от друг, Диаспар и Лис ги делят милиони години… Две паралелни вселени, отдалечени и откъснати една от друга, а приютяващи и водещи началото си от една и съща раса, едно и също човечество.

А кой е Алвин?

Той е образно казано правилната грешка в една безгрешна и прецизна система. Той е онова малко камъче, което преобръща цяла кола. Алвин не е като другите от Диаспар, той е поначало различен. Всеки в Диаспар го знае, но никой не предполага, че Алвин не е роден, за да живурка сред безкрайните удобства на вечния град, а мечтае, иска да знае неща, за които другите даже не са се сещали или ги е страх да си помислят. Алвин е „наивното дете” на Диаспар, който не спира да задава въпроса „Защо?!”, докато не открие истините за себе си… И тук пак се връщаме към теориите на Имануел Кант за истината и неистината. Защото, времето и пространството са в нашите сетива, а обектите не са нищо повече от нашето отношение към тях.

Така, Алвин, подпомогнат от Хилвар от Лис и един робот на един милиард години, посещава световете, създадени от Човека, представящи неговото величие и мощ. Дали Алвин намира това, което търси? Дали е доволен от резултата на своите действия? Отговорите на всички тези въпроси авторът оставя на времето и читателя, а главният герой стига до извода: „Той бе стъпил върху планетите на Седемте слънца – пръв сред хората от милиард години насам. Но това сега почти не го вълнуваше, понякога мислеше, че би дал всичките си успехи само за да чуе плача на новородено дете и да знае, че то е негово.”

Мда, понякога трябва да отидеш до другия край на Галактиката, за да разбереш къде е домът ти и ако искаш да промениш света, трябва да започнеш от… себе си.

Изобщооо, за какво си говорим, Артър Кларк е с класи над своите съвременници. Темите и сюжетите, които разглежда са толкова широкообхватни, обемни и грандиозни, че понякога се чудя дали не е еволюирал преди нас или дали изобщо е един от Нас?… При всички положения е велик.

Add a comment

30 години Седрие

dsc_4837

Благодаря на всички, които се сетиха. А тези, които не са се сетили… е, те могат да правят каквото си пожелаят.

Ако трябва да обобщя тези 30 години, кои от тях съзнателни, кои – не, може би най-точно би ги описало едно изказване на Луи Пастьор:

“Какво има над звездите? Небе. Над него? Ново, друго небе. Ако речем време, пространство, величини без измерения, стига ли? Това не задоволява. Когато тази мисъл завладее човека, то не му остава нищо друго, освен да падне на колене в безмълвие пред Създателя на всичко.” — Из речта на Луи Пастьор произнесена на 27.04.1862 г., когато го приемат за член на Френската академия на науките.

В каква връзка ли? Ами връзката иде от изконни проблеми като начало, край, първопричина, безкрайност, вечност…

30 години са си почти 1/2 от стандартен човешки живот. И като си стигнал до половината на пътя, се замисляш – къде е краят, има ли начало, има ли край? Ако в природата нищо не се губи, а се превръща от един вид в друг, тогава какво става с нас, с нашите съзнания, нашите чувства, мисли,…, душа?! Та в тази връзка горният цитат от Луи Пастьор.

Снимка: Св. Иванов

Add a comment

„Тетрамерон” или „Имаш ли смелост да продължиш напред?”

„Тетрамерон” е една грандиозна, първокласна алюзия, представяща чрез един особено директен готически текст, прехода от дете към възрастен /а и периода след това/, с всички характерни търсения, стремежи, сблъсъци, дилеми и… самоти, и… себепознания и себенамирания. Колкото по-дълбока и тежка е самотата, толкова е и по-дълбоко себепознанието. В крайна сметка, целият този „път” на човека е път към… себе си.

В „Тетрамерон” животът е многопластов разказ в разказа в разказа в разказа… до безкрайност. Сменят се само разказвачите, а те са тези, които имат смелост да продължат напред, защото действителността е лицемерна, ужасяваща, тъжна и пропита със самота и единствено най-смелите имат силата и устойчивостта да минат през „огъня” на промяната и да останат невредими. Като едни истински саламандри…

„Тетрамерон” на испанския писател от кубински произход Хосе Карлос Сомоса е последната книга, издадена от „Колибри” у нас. Тя, като другите му книги „Клара и Сянката”, „Зиг Заг”, „Стръв” и т. н., е дълбоко, изпъстрено с множество символи и готически елементи, четиво за самотата, промяната, приемствеността /както и за много други неща/ в живота.

Дълго време отгалагах четенето на тази книга. Просто не ми беше до психотрилъри. Накрая, когато не остана почти нищо за четене от Айзък Азимов, реших да се върна към Сомоса, с когото съм се запознала чрез книгата му “Зиг Заг” преди доста време. Книгата се оказа още по-брутална от предните. Буквално, не „брутално” като „супер яко”, макар книгата да си е шедьовър в своя жанр.

Накратко за сюжета: 12-годишната Соледад отива на една училищна екскурзия, която променя живота й завинаги. А в книгата се разказва именно как точно се случва това. „Тетрамерон”,  така както го завършва Сомоса, спада към жанра „магически реализъм”. Само ако беше добавил нещо от рода на „И Соледад се събуди”, всичко щеше да изглежда по съвсем друг начин и щеше да остави коренно различно усещане у читателя. Определено нямаше да мисля толкова много за случващото се със Соледад, а и не само.

Представете си един подрастващ с неговите екзистенциални лутания в търсене на отговорите на въпроси, които не са зададени; възрастен на прага на съдбоносно решение, което ще доведе до генерална промяна в живота му; представете си един изключително самотен човек, който винаги е бил такъв, който нигога не знае какво е да не си самотен – всичко това е „Тетрамерон”, а и не само.

Самата книга е съставена от 8 + 1 истории, представени като разкази. Не искам да отнемам правото на читателя да разгадае за себе си всички тези стотици символи в книгата, затова бих желала само да отбележа, че всеки един разказ /както и разказвач/ следва определена логика на подреждане. Първият разказ, не случайно е първи, както и последният не случайно е последен. Всеки един от разказите, представя един етап от нашия живот, било то търсенето на щастието, любовта към уникалното, единственото или пък промиването на мозъците от корпорациите, търсенето на доброто и злото и… краят на всичко. Именно точно тук е преломният момент в цялото повествование. Според Сомоса животът сам по себе си е разказ и докато има кой да го разказва, животът е вечен и ще бъде разказван за вечни времена.

Бих добавила и следното: можеш просто да си отидеш от този свят, но можеш и да се превърнеш в част от историята во веки. За последното са достойни само тези, които са „преминали през огъня”. Саламандрите.

Add a comment

“Големият сън” на Чандлър

… Или къде е границата между честността, справедливостта и човечността? Трудна работа:)

Винаги съм си падала по детективските истории, където ерудирани, интелигентни особняци с почти фантастична логика и умения разкриват изумяващи последователности от събития. В резултат – лошият е наказан, справедливостта възтържествува, въпреки слабата изпълнителна власт, а нашият човек е герой. Ето например Шерлок Холмс, в когото бях влюбена като тийнейджърка. Викториански тип с желязна логика и нечовешки познания за детайлите около занаята си. Или Еркюл Поаро  - онзи белгийски дребосък, със засуканите мустаци. Мосюто с дразнещия навик за маниакален ред и чистота /убедена съм, че ако беше реален човек щеше да е зодия Дева хахаха/. О, не. Не ме кефи като литературен образ /то и мис Марпъл, другият образ от романите на Кристи, си е досадно, но наблюдателно бабе/.

И ето, като съм на прага на четвъртото си десетилетие, попадам на Реймънд Чандлър и неговия хубавец Филип Марлоу. Честно казано, преди 10-15 години, този тип герой би ми се видял пропаднал, противен и абсолютен загубеняк. Но когато си изживял 1/3 /в наааааааай-добрия случай/ от живота си, да не кажа 1/2, когато “издаваш присъди” на определени черти от характера и поведението на хората, взимаш предвид доста повече променливи.

Та за Марлоу. Като изключим факта, че пие от сутрин до вечер и шофира през това време и създава впечатление на несправящ се с жестоката действителност без помощта на алкохола и поведение, граничещо с това на скитник, да не кажа прошляк, той си е доста голям пич на 32 години, висок, интелигентен красавец, минал през школата на живота доста бързо, която хубаво го е очукала. /Той и Шерлок се друса с кокаин и какво ли не още/. Въпреки всичко, Марлоу е до болезнена степен честен. Преди всичко. Истински професионалист като “колегите си” от жанра – Холмс, Поаро и т. н., но много по-отдаден и готов да извърши и най-неразумното нещо, ако това според него е ключът към честността и справедливостта и най-вече – ако дългът до зове. За Холмс случаите, с които се заема, са ребус, неразрешена загадка от никой друг преди него или накратко – изкуство заради самото изкуство. За Марлоу – те са дълг, поет към клиента. Дълг, за който той е готов за умре без да му мигне окото. Ако Холмс е джентълменът – аналитик, Поаро – прецизният професионалист, то Марлоу е честното лошо момче на криминалния жанр. /което си е супер секси, особено в сравнение с Поаро/

В “Големият сън”, който е и първият роман за Филип Марлоу, той се заема с разследване на случай на шантаж с цел изнудване за пари. Да, ама нещата така се развиват, че накрая на доста герои им се налага да заспят “най-големия сън”. Няма да разказвам сюжета, че много се дразня като чета рецензии на книги да ми се развяла кефа от цялата работа. За разлика от други автори – доайени в жанра, при Чандлър няма ударение върху логиката на детектива, нишките на неговото разследване или обяснение как той, през стотици силогизми и умозаключения по дедуктивния и индуктивния метод, е разгадал уникалното убийство. Не, не. Тук няма романтични декори и “парфюмирани” сцени. От другата страна на честността и справедливостта стоят закоравели гангстери, безскрупулни наемни убийци, опасни богаташки дъщери и целият подземен ад на престъпния свят с цялата си реалност до последния детайл. И точно в този момент, образът на Марлоу става утопичен, защото в подобна действителност, ще го гръмнат и захвърлят в близкия контейнер, без много много да се обясняват. А не както се случва в книгата, едва ли не той заставя боса на мафията да се съобрази с него, защото няма какво да загуби или пък го впечатлява с лафчета с перфектно изтъкана логика. Това не означава, че не се гърми срещу него или не бива пребит като животно и захвърлен на някой ъгъл. Отнася си често и по много от тези неща, но като хребарка оцелява и се измъква пак с онези лафчета, които са го докарали до това положение.

Чандлър, по принцип, има страхотно чувство за хумор и невероятен талант за сравнения и метафори. Но хуморът му не оставя стандарното чувство на жизнерадост, характерно за хумористичните текстове, а един вид особено чувство на дълбока осъзнатост, че всички тези лафчета са резултат от личен болезнен опит и конструирани в съзнанието на автора от руините на тежки възходи и падения. В резултат на всичко това, неговият герой съумява да постигне страхотния баланс между непреклонна честност, строга справедливост и идеалистична човечност.

п.с. Този пост се получи лееко като литературно-интерпретативно съчинение от гимназията в стил “Прилики и разлики между Х и У през призмата на историческата действителност”, но съм в такова настроение, сори:)

Add a comment



Copyright © 2010 - 2018 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.