Sedrie’s Photo & Travel Blog

“Градът и звездите” на Артър Кларк

Земята е под краката ни, а звездите светят над нас.

Ние сами избираме дали ще дълбаем надолу или ще полетим към Вечността.

Книгата на Артър Кларк „Градът и звездите” е емблематична за научната фантастика, но аз смятам, че със същия успех може да конкурира и „Критика на чистия разум” на Кант, както и редица произведения на Алберт Айнщайн. Сър Артър Кларк може да е физик по образование, но по душа е съвършен философ и мислител. А може би разликата между физиката и филисофията е въпрос на възприятие? Кой знае…

В книгата са поставени и се разглеждат редица кардинални, фундаментални въпроси не само за произхода, развитието и бъдещето на човечеството, обществото и Вселената, но и се прави дисекция на изконните човешки качества, благодарение на които Човекът се е отскубнал от топлата и уютна прегръдка на удобството и разкоша.

Артър Кларк не си играе на дребно. Не обяснява и описва някакви бъдещи механизми, болтове и гайки, Артър Кларк загребва с голямата лъжица от представите си за бъдещето. А бъдещето е милиони години напред в „Градът и звездите” и това е едно нищо, един кратък миг от Вечността. Какво е човешкият живот спрямо живота на Вселената? Едно мигване с око? Не, неизмеримо по-малко. От Айнщайн знаем, че времето и пространството са относителни понятия. Ние измерваме тези величини през погледа на нашия живот, на нашите възприятия. А както казва Имануел Кант в „Критика на чистия разум” – „…Нещата, които си представяме нагледно, не са сами по себе си това, за което си ги представяме… Ако премахнем субекта, или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали… Ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин да ги възприемаме, който ни е свойствен… Пространство и време са неговите чисти форми, усещането изобщо е материята…. Разликата между неясна и ясна представа е само логическа и не засяга съдържанието.”, т.е. ние познаваме това, което можем да си представим. А можем да си представим само това, което сме способни да възприемаме. Всичко се върти около нашата субективна нагласа и нашите качества като личност и Човек.

Това е допирната точка на разсъжденията на Кларк с Кант и за разлика от безкрайно сложния изказ на Кант, който допълнително е прецакан от абсудността в построяването на изреченията в немския език, Артър Кларк ни описва един абсолютно идеалистичен град далеч, далеч в бъдещето, където човечеството е победило и премахнало връзката между Живота и Смъртта. Диаспар е вечен, никога неувяхващ и абсолютен рай, който граничи с безкрайността. Там хората не се раждат и не умират. Когато е необходимо, те почиват в Информационните хранилища като електронни импулси, за да се върнат след време отново в ежедневието на Града. Но в Диаспар липсват две неща. Първото от тях е най-ценното човешко качество, довело до създаването и на Диаспар, а именно любопитството. Ако нашите предци не са вървели напред и не са си мечтали, не са полюбопитствали от къде идваме, накъде отиваме, в момента определено нямаше да пиша тези редове тук, а най-вероятно щях да бера ядливи треви някъде около пещерата си…

Второто нещо, което не е познато на вечно младите и забавляващи се хора от Диаспар е най-точно описано в следните редове от книгата „… когато човек утоли амбиции, жажда за власт и любопитство, пак му остават сърдечните копнежи. Никой не е живял истински, докато не изпита онази сплав от любов и желание, която той не бе и сънувал, че съществува…”.

Алвин. Алвин не е сънувал тази нежност, която вижда за първи път в Лис. А какво е Лис? Това е град, диагонално противороложен на Диаспар. Докато Диаспар живеят в илюзията, че са единствени на превърналата се в пустиня планета Земя, хората от Лис водят коренно различен живот. На 40 минути разстояние един от друг, Диаспар и Лис ги делят милиони години… Две паралелни вселени, отдалечени и откъснати една от друга, а приютяващи и водещи началото си от една и съща раса, едно и също човечество.

А кой е Алвин?

Той е образно казано правилната грешка в една безгрешна и прецизна система. Той е онова малко камъче, което преобръща цяла кола. Алвин не е като другите от Диаспар, той е поначало различен. Всеки в Диаспар го знае, но никой не предполага, че Алвин не е роден, за да живурка сред безкрайните удобства на вечния град, а мечтае, иска да знае неща, за които другите даже не са се сещали или ги е страх да си помислят. Алвин е „наивното дете” на Диаспар, който не спира да задава въпроса „Защо?!”, докато не открие истините за себе си… И тук пак се връщаме към теориите на Имануел Кант за истината и неистината. Защото, времето и пространството са в нашите сетива, а обектите не са нищо повече от нашето отношение към тях.

Така, Алвин, подпомогнат от Хилвар от Лис и един робот на един милиард години, посещава световете, създадени от Човека, представящи неговото величие и мощ. Дали Алвин намира това, което търси? Дали е доволен от резултата на своите действия? Отговорите на всички тези въпроси авторът оставя на времето и читателя, а главният герой стига до извода: „Той бе стъпил върху планетите на Седемте слънца – пръв сред хората от милиард години насам. Но това сега почти не го вълнуваше, понякога мислеше, че би дал всичките си успехи само за да чуе плача на новородено дете и да знае, че то е негово.”

Мда, понякога трябва да отидеш до другия край на Галактиката, за да разбереш къде е домът ти и ако искаш да промениш света, трябва да започнеш от… себе си.

Изобщооо, за какво си говорим, Артър Кларк е с класи над своите съвременници. Темите и сюжетите, които разглежда са толкова широкообхватни, обемни и грандиозни, че понякога се чудя дали не е еволюирал преди нас или дали изобщо е един от Нас?… При всички положения е велик.

Етикети:, , ,

Posted in Други.

Add a comment

Previous Post:  

Няма коментари

Можете да коментирате от формата по-долу!


Напишете Коментар

 



Copyright © 2010 - 2017 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.