Sedrie’s Photo & Travel Blog

Слънчогледи

Или тук, по-скоро, са… седриегледи:)

dsc00800

Add a comment




„Тетрамерон” или „Имаш ли смелост да продължиш напред?”

„Тетрамерон” е една грандиозна, първокласна алюзия, представяща чрез един особено директен готически текст, прехода от дете към възрастен /а и периода след това/, с всички характерни търсения, стремежи, сблъсъци, дилеми и… самоти, и… себепознания и себенамирания. Колкото по-дълбока и тежка е самотата, толкова е и по-дълбоко себепознанието. В крайна сметка, целият този „път” на човека е път към… себе си.

В „Тетрамерон” животът е многопластов разказ в разказа в разказа в разказа… до безкрайност. Сменят се само разказвачите, а те са тези, които имат смелост да продължат напред, защото действителността е лицемерна, ужасяваща, тъжна и пропита със самота и единствено най-смелите имат силата и устойчивостта да минат през „огъня” на промяната и да останат невредими. Като едни истински саламандри…

„Тетрамерон” на испанския писател от кубински произход Хосе Карлос Сомоса е последната книга, издадена от „Колибри” у нас. Тя, като другите му книги „Клара и Сянката”, „Зиг Заг”, „Стръв” и т. н., е дълбоко, изпъстрено с множество символи и готически елементи, четиво за самотата, промяната, приемствеността /както и за много други неща/ в живота.

Дълго време отгалагах четенето на тази книга. Просто не ми беше до психотрилъри. Накрая, когато не остана почти нищо за четене от Айзък Азимов, реших да се върна към Сомоса, с когото съм се запознала чрез книгата му “Зиг Заг” преди доста време. Книгата се оказа още по-брутална от предните. Буквално, не „брутално” като „супер яко”, макар книгата да си е шедьовър в своя жанр.

Накратко за сюжета: 12-годишната Соледад отива на една училищна екскурзия, която променя живота й завинаги. А в книгата се разказва именно как точно се случва това. „Тетрамерон”,  така както го завършва Сомоса, спада към жанра „магически реализъм”. Само ако беше добавил нещо от рода на „И Соледад се събуди”, всичко щеше да изглежда по съвсем друг начин и щеше да остави коренно различно усещане у читателя. Определено нямаше да мисля толкова много за случващото се със Соледад, а и не само.

Представете си един подрастващ с неговите екзистенциални лутания в търсене на отговорите на въпроси, които не са зададени; възрастен на прага на съдбоносно решение, което ще доведе до генерална промяна в живота му; представете си един изключително самотен човек, който винаги е бил такъв, който нигога не знае какво е да не си самотен – всичко това е „Тетрамерон”, а и не само.

Самата книга е съставена от 8 + 1 истории, представени като разкази. Не искам да отнемам правото на читателя да разгадае за себе си всички тези стотици символи в книгата, затова бих желала само да отбележа, че всеки един разказ /както и разказвач/ следва определена логика на подреждане. Първият разказ, не случайно е първи, както и последният не случайно е последен. Всеки един от разказите, представя един етап от нашия живот, било то търсенето на щастието, любовта към уникалното, единственото или пък промиването на мозъците от корпорациите, търсенето на доброто и злото и… краят на всичко. Именно точно тук е преломният момент в цялото повествование. Според Сомоса животът сам по себе си е разказ и докато има кой да го разказва, животът е вечен и ще бъде разказван за вечни времена.

Бих добавила и следното: можеш просто да си отидеш от този свят, но можеш и да се превърнеш в част от историята во веки. За последното са достойни само тези, които са „преминали през огъня”. Саламандрите.

Add a comment




“Големият сън” на Чандлър

… Или къде е границата между честността, справедливостта и човечността? Трудна работа:)

Винаги съм си падала по детективските истории, където ерудирани, интелигентни особняци с почти фантастична логика и умения разкриват изумяващи последователности от събития. В резултат – лошият е наказан, справедливостта възтържествува, въпреки слабата изпълнителна власт, а нашият човек е герой. Ето например Шерлок Холмс, в когото бях влюбена като тийнейджърка. Викториански тип с желязна логика и нечовешки познания за детайлите около занаята си. Или Еркюл Поаро  - онзи белгийски дребосък, със засуканите мустаци. Мосюто с дразнещия навик за маниакален ред и чистота /убедена съм, че ако беше реален човек щеше да е зодия Дева хахаха/. О, не. Не ме кефи като литературен образ /то и мис Марпъл, другият образ от романите на Кристи, си е досадно, но наблюдателно бабе/.

И ето, като съм на прага на четвъртото си десетилетие, попадам на Реймънд Чандлър и неговия хубавец Филип Марлоу. Честно казано, преди 10-15 години, този тип герой би ми се видял пропаднал, противен и абсолютен загубеняк. Но когато си изживял 1/3 /в наааааааай-добрия случай/ от живота си, да не кажа 1/2, когато “издаваш присъди” на определени черти от характера и поведението на хората, взимаш предвид доста повече променливи.

Та за Марлоу. Като изключим факта, че пие от сутрин до вечер и шофира през това време и създава впечатление на несправящ се с жестоката действителност без помощта на алкохола и поведение, граничещо с това на скитник, да не кажа прошляк, той си е доста голям пич на 32 години, висок, интелигентен красавец, минал през школата на живота доста бързо, която хубаво го е очукала. /Той и Шерлок се друса с кокаин и какво ли не още/. Въпреки всичко, Марлоу е до болезнена степен честен. Преди всичко. Истински професионалист като “колегите си” от жанра – Холмс, Поаро и т. н., но много по-отдаден и готов да извърши и най-неразумното нещо, ако това според него е ключът към честността и справедливостта и най-вече – ако дългът до зове. За Холмс случаите, с които се заема, са ребус, неразрешена загадка от никой друг преди него или накратко – изкуство заради самото изкуство. За Марлоу – те са дълг, поет към клиента. Дълг, за който той е готов за умре без да му мигне окото. Ако Холмс е джентълменът – аналитик, Поаро – прецизният професионалист, то Марлоу е честното лошо момче на криминалния жанр. /което си е супер секси, особено в сравнение с Поаро/

В “Големият сън”, който е и първият роман за Филип Марлоу, той се заема с разследване на случай на шантаж с цел изнудване за пари. Да, ама нещата така се развиват, че накрая на доста герои им се налага да заспят “най-големия сън”. Няма да разказвам сюжета, че много се дразня като чета рецензии на книги да ми се развяла кефа от цялата работа. За разлика от други автори – доайени в жанра, при Чандлър няма ударение върху логиката на детектива, нишките на неговото разследване или обяснение как той, през стотици силогизми и умозаключения по дедуктивния и индуктивния метод, е разгадал уникалното убийство. Не, не. Тук няма романтични декори и “парфюмирани” сцени. От другата страна на честността и справедливостта стоят закоравели гангстери, безскрупулни наемни убийци, опасни богаташки дъщери и целият подземен ад на престъпния свят с цялата си реалност до последния детайл. И точно в този момент, образът на Марлоу става утопичен, защото в подобна действителност, ще го гръмнат и захвърлят в близкия контейнер, без много много да се обясняват. А не както се случва в книгата, едва ли не той заставя боса на мафията да се съобрази с него, защото няма какво да загуби или пък го впечатлява с лафчета с перфектно изтъкана логика. Това не означава, че не се гърми срещу него или не бива пребит като животно и захвърлен на някой ъгъл. Отнася си често и по много от тези неща, но като хребарка оцелява и се измъква пак с онези лафчета, които са го докарали до това положение.

Чандлър, по принцип, има страхотно чувство за хумор и невероятен талант за сравнения и метафори. Но хуморът му не оставя стандарното чувство на жизнерадост, характерно за хумористичните текстове, а един вид особено чувство на дълбока осъзнатост, че всички тези лафчета са резултат от личен болезнен опит и конструирани в съзнанието на автора от руините на тежки възходи и падения. В резултат на всичко това, неговият герой съумява да постигне страхотния баланс между непреклонна честност, строга справедливост и идеалистична човечност.

п.с. Този пост се получи лееко като литературно-интерпретативно съчинение от гимназията в стил “Прилики и разлики между Х и У през призмата на историческата действителност”, но съм в такова настроение, сори:)

Add a comment




“Фондацията” на Азимов – рестарт на човешката цивилизация

dsc00499

На 5 декември 2015 г., за първи път взех в ръката си „Стоманените пещери”. На 22 март 2016 г., прочетох последната дума от „Фондация и Земя” – последната дума от последната книга на най-известната поредица в света в областта на научната фантастика. И… животът вече не е същият хахаха.

В тази публикация съм посочила всичките части на поредица.

dsc00502

Написана първоначално като трилогия  /”Фондация”, “Фондация и империя” и “Втората Фондация”/, поредицата представя създаването, развитието, премеждията, битките и отхвърлянето на хилядолетния План на математика Хари Селдън, създател на науката психоистория, който план трябва да изведе човечеството и Галактиката, опазвайки цялото човешко познание, от краха на старата Галактическа империя до създаването на по-силната и по-различна по своята същност Втора галактическа империя. Този план може да го наречем образно „съдбата” на Галактиката и човечеството.

dsc00526

Действието в общо седемте книги се простира някъде между 550 години, като 50 от тях преди създаването на Фондацията, а останалите 5 века – след нейното създаване.

Но какво е Фондация? Какво е психоистория? И защо този Хари Селдън изобщо си е направил труда да посвети живота си да създаде тази наука, да изгради този План? Нима не е могъл да си живурка на своята периферна планета Хеликон и да джътка из галактиката като известен математик, а после и първи министър на императора, а си е тровил живота да опази човечеството от варварските години, които неминуема следват след разпадане на всяка една империя?!

Не, не. Хари Селдън определено не е един от нас, които се движим по улиците, виждаме неуредиците, четем новините и си стоим по трапезите и се оплакваме как светът не върви на добре, как държавата е мноо` зле и как ни ограбват.

Хари Селдън обикаля, не се отчайва, намира съмишленици, създава екип, събира информация, анализира, с две думи създава психоисторическата наука, която по своята същност е социологическа наука, използваща математическия апарат, за статистически достоверно предвиждане на поведението на огромни маси от хора спрямо определени промени и събития в бъдещ план. Тя се основава на две аксиоми. Първата – за достоверни изводи, трябва да се обхванат огромен брой хора; а втората – тези хора да не знаят същността на тези изводи, иначе те няма да са достоверни.

Но Хари Селдън, колкото и да е умен, благороден и далновиден, пропуска едно много очевидно положение, което и води до гибелта на неговия План. То е толкова очевидно, че той даже не смята да го вземе под внимание. И пропуска огромна грешка. Уж. Защото никой освен Втората Фондация не знае за същността на този план. Все пак, той се пази в тайна – втората аксиома на психоисторията.

Но… Взех да се отклонявам.

Фондация… Тук има игра на думи, която на български не може точно да се възприеме. Foundation на английски означава, както фондация, така и база, основа, фундамент /да не кажа, че означава и фон дьо тен, но това няма касателство тук хахаха/. В този ред на мисли, Фондацията е фундаментът, върху който следва да се изгради Втората галактическа империя. Но Хари Селдън не е глупав. Той си връзва гащите, както се казва на български и създава и втора база, втори фундамент – Втората фондация.

Първата, още известна просто като Фондацията, създадена на една планета в периферията на Галактиката, обединява учени енциклопедисти, които трябва да опазят цялото познание и наука, известни до този момент на човешката цивилизация. Те са и активната част от Плана, дейната. Именно те следва да създадат Втората империя след 1000 години преход. Те са част А от Плана.

Що се отнася до Втората фондация, те са изцяло психоисторици – менталисти. Тяхната организация и местоположение са тайни, те са част Б. Когато Първата фондация зацикли, в действие влизат мощните умове от Втората фондация. Защото Хари Селдън и тук не си е правил илюзии, а е знаел, че винаги ще има някой човешки елемент, който той не би могъл да предвиди със своята наука. Така и става. Но с не малко усилия и жертви, Втората фондация, не без помощта на изконните човешки слабости, успява да опази Плана и Фондацията. До кога обаче?

dsc00541

Докато след 30 години, под натиска и на читатели, и на издатели, Азимов не решава да продължи трилогията с „Острието на Фондацията” и „Фондация и Земя”. /Едва след това написва предисторията в „Прелюдия за Фондацията” и „Битката за Фондацията”. Ако се вярва на втората му жена, автор на биографията му, Азимов просто е нямал идея как да продължи след „Фондация и Земя”/.

С последните две книги от поредицата, нещата тотално се преобръщат. Планът е поставен многократно под съмнения, обсъждан, разнищван и накрая отхвърлен в полза на една много по-комплексна идея. В полза на Галаксея – Галактиката като единен организъм, както всички клетки в нашето тяло имат своя памет и съществуване, те в своята цялост образуват единен организъм, а именно човешкия, който си има свое съзнание и своя памет, като всички отделни клетки се грижат за тази цялост и единство. С други думи, това е следващ етап в човешка еволюция изобщо, ако изхождаме от това, че животът е започнал като едноклетъчен организъм, еволюирал до Homo Sapiens. Де факто, Галаксея е краят на Homo Sapiens и началото на нов вид. Подобно бъдеще избира за Галактиката и човечеството един от главните герои от последните части  – Голан Тривайз.  Прави си избора интуитивно, но неубеден, тръгва да търси реални доказателства за този избор и така стига до Земята, която е силно радиоактивна, изоставена, забравена, но не и самотна. Там намира Потвърждението за своята правота и не само. Въпреки всичко, аз останах с впечатление, че Планът на Селдън не е изцяло отхвърлен и пратен в небитието. Всъщност, той продължава да се развива като план Б, докато Галаксея е една идея, една мечта много далеч в бъдещето, която я се осъществи, я не.

Още с идеята за извеждането на човечеството от Земята, с цел населяване на Галактиката в „Стоманените пещери”, през създаването на Галактическата империя в „Космически течения” и „Звезди като прах”, до неминуемото разпадане на същата империя Азимов представя основната си идея в цялата поредица, а именно необходимостта от постоянно гледане и вървене напред. Човечеството, в частност човекът, не бива да брои на едно място, а да се развива съобразно времето и пространството. Ако пещерният човек не беше напуснал пещерата си, не беше тръгнал да ловува, да сортира семена и да създава по-добри условия за своя живот, то никога нямаше да стигнем до тук. Не, че сега сме цъфнали и вързали, та направо да си умреш от кеф. Не. То и Азимов не представя така събитията. Неговата Галактическа империя също пропада. И не само. Даже Втората Фондация, която следва да е много над средното ментално ниво и дребни материалнисти, е разкъсвана от интриги, жажда за власт и евтини хитрувания.

Ако трябва да дадем пример от нашата реалност, нещо като милиони, ако не и милиарди години еволюция и накрая мечти за iPhone, цел на живота –  BMW и лесни пари, а в по-глобален мащаб – за еднолична власт, всяване на тревога и най-вече всеобхватно надмощие… над всичко. Човешкото съзнание е ненаситно. Но до кога? Животът не е книга, за да дойде някой и да напише продължение и да каже „Аре, стига толкова алчност! Стига интрижки и хитруване, човечеството трябва да върни напред към по-добри и по-хуманни бъднини.”

За съжаление това става само в книгите и филмите. В реалния живот, след 100 години най-много хората да мечтаят за последния модел космически кораб на BMW.

Както казва Хари Селдън, може да предвидиш маса от хора как ще реагират на даден дразнител, но отделният индивид си остава непредсказуем, а както знаем, светът се управлява от индивиди.

И като заключение искам да посоча един израз на Айзък Азимов, често повтарян от неговия герой Салвор Хардин, първият кмет на Терминус, планетата на Фондацията. Та лафът е „Насилието е последното убежище на некомпетентния”.

dsc00544

Add a comment




Империята на Азимов

Продължавам с коментарите си върху поредицата на Айзък Азимов. Този път с имперските му романи. В предната публикация бях посочила поредицата и нейните елементи, която започва със сборника разкази “Аз, Роботът” и приключва с последния фондационен роман “Фондация и Земя”. Между роботите и Фондацията, Азимов вмества и три романа за ранната Галактическа империя.

1. “Космически течения” е първият от трите имперски романа, написан 1952 г. Да, точно така, това е един от първите му романи въобще от цялата поредица. Като сюжет книгата представя две планети – Флорина и Сарк, чиито взаимоотношения са като роби и робовладелци, само че в далечното бъдеще, когато човечеството отдавна е овладяло хиперпространството, а Земята е почти необитаема поради висока радиация. Трантор, планетата-столица на бъдещата Галактическа империя, която по-късно ще властва над 25 милиона планети, тепърва изгражда своята структура и разширява обхвата си. Извън Империята все още са двете планети Флорина и Сарк. Първата е изцяло аграрна планета, на която вирее вид целулоза, наречена кирт и която вирее единствено и само на тази планета, въпреки опитите и експериментите на множество учени от всички планети. Въпросната култура е уникална по своята същност и от нея може да се направи толкова здрава нишка, която може да послужи както за изработването на платове, така и на материали за космическите кораби.

Сарк, от своя страна, е планета на т. нар. Скуайъри, които са образовани и интелигенти и като класа стоят много над флоринците, които умишлено са заставени да не се образоват. Нещо повече, на тях им е забранено даже да поглеждат саркитите.

С други думи това е класическа робовладелска история в далечното бъдеще, която е застрашена от опасно комическо явление, открито от един космоаналитик от Земята. Проблемът е там, че никой не желае да му вярва, нито пък му позволяват да разпространи откритието си. Защо? Защото по този начин управляващата планета би загубила влиянието си над заробената планета, както и жителите й, които трудно биха продължили да работят усърдно на полето, ако знаят, че идва краят на тяхната планета.

В романа има всичко – политически интриги, убийства, преследвания, наука, социология и какво ли още не.

п.с. Стана ми забавно, когато обвиненият в държавна измяна управник от Сарк, избяга в посолството на планетата-столица на зараждащата се империя Трантор, защото се страхуваше за своя живот.

2. “Звезди като прах” е историята на няколко кралства от мъглявината “Конска глава”, които се борят  по всякакъв начин да не попаднат под властта на Галактическата империя. Книгата е написана през 1955 г. и като сюжет и герои няма нищо общо с предната книга.

Интересното при Азимов е, че представя бъдещето на космоса като една голяма монархия, като преди това са съществували множество планети – монархии. Само за Земята не се споменава като планета-кралство, макар на по-късен етап тя да е забравена, нежелана и отблъскваща за другите светове, между другото както беше и в романите за роботите.

3. “Камъче в небето”, написана през 1950 г. “Камъчето”, разбира се, е Земята. Този роман е доста по-различен от всички останали от поредицата. Галактическата империя вече е факт, а Земята е една високорадиоактивна планета, на която живеят шепа хора на определени места. Самата планета е подвластна на императора и се управлява от лице, назначено от него. Редом с това обаче, един учен разработва устройство, което е способно да увеличи способностите на мозъка и да разшири неговите възможности, включително и менталните такива. От устройството са заинтересовани както имперските сили, така и местните управляващи, които кроят планове за унищожаването на империята и възстановяването на водещата роля на Земята в Галактиката.

Интересното тук са две неща – Азимов представя за първи път пътуване във времето, но не дава никакви обяснения за това как е станало, кой го е направил. Другото интересно е как човечеството е забравило от коя планета е тръгнало да колонизира Галактиката и по какъв изкусен начин е митологизирало Земята и нейната роля в целия процес на заселване на другите светове.

Хубавото при Азимов е, че няма извънземни видове. Единственият господар на Галактиката е човекът, който, явно където и да отиде, забърква едни и същи каши и не помни своето минало. Може би едното е следствие от другото.

Add a comment






Copyright © 2010 - 2016 Всички права върху снимките и публикациите в този сайт са запазени. Копирането им и/или разпространението им без разрешението на автора е забранено.