С времето погледът ни към „нещата“ се променя. Неизбежно някак си. Все пак „Всичко тече“, нали?
Не само, че виждаме по друг начин нещата, а доста често и се чудим за предишните си представи, мисли, визии… Пример за това са и тези снимки, които ще ви покажа с тази статия – първите две от тях съм ги снимала аз, а обработката е на Светослав Иванов ,а третата я „мъчих“ сама:)
В галерия „Морски пейзажи“ може да видите „предишната версия“ на тази последна снимка.
Има дни, а най-вече – вечери, когато имаш особена потребност от едно хубаво, ама наистина хубаво вино и тривиалното „In vino veritas“ придобива невероятно екзистенциален смисъл, та си убеден до мозъка на костите си, че това си е ултра оригинален израз…
Обаче, с истината посредством виното, идва и продължението на израза „…in aqua sanitas“, т.е. във водата е здравето…
ВиК-Варна ООД благоволиха да ни „оводнят“ и сега с блаженство слушам симбиозата между гласа на Mike Patton и шума, който вдига въртящата се пералня…
…………………………………………..
В края на краищата, в чест на нейно величество Диетата, не си взех вино… ама пък си послушах Faith No More (и пералнята:))
Даже и една снимка поразцъках… И, за да не излезе, че спамя в собствения си блог за снимки и пътувания със саркастични писания за ВиК – ще ви покажа какво се получи след „разцъкванията“ върху снимката:)
Ако ви се прииска да повървите из гора и в същото време да виждате морето на „една ръка“ разстояние от вас, а нямате време да пътувате много (да де, ако сте от Варна и околията, разбира се:) ), това е един идеален маршрут за вас.
А, тези от вас, които не са от Варна и околията, нека да дойдат на гости във Варна и да „тормозят“ домакините си да ги водят там:)
Вариантите за начало на разходката са два, общо взето… Е, има и трети – да ви оставят с хеликоптер, но мисля, че това не ви е интересно. Не и сега:)
Първият вариант е да вземете автобус № 17 от ж.п. гарата или някоя от следващите спирки и слезете на предпоследната спирка, която е близо до едно училище, чието име забравих, но има ясно очертана маркирана пътека, която се спуска от един път покрай училището. Маркировката е синя и продължава през целия маршрут. Вариант да се объркате почти няма. Не за друго, просто морето винаги е от лявата ви страна:)
Вторият вариант е да отидете с автомобил или някакво друго МПС, да го оставите до въпросното училище и да продължите по пътеката.
Всичко това важи, ако ви се разхожда из гората, разбира се. Иначе има що-годе поносим асфалтиран път до местността, така че си преценявате вие…
Следвайки маркировката, с всичките почивки, сядания, шматкания, отне ни около 3 ч. изминаването на пътя от Галата до Фичоза.
Обратното връщане направихме по асфалтирания път. Вариант си е, но през лятото и особено, ако е голяма жега, по-добре да се върнете обратно по същия път през гората. Най-малкото заради сянката. Също пътят може да се замени и с ходене по плажа. Както казах, пътеката проследява успоредно морската ивица. Решението е строго индувидуално, в зависимост от желанията и възможностите. За мен – това е чуден маршрут за един ден – с полъх на море и борова гора…
Седя си тук и си мисля – колко МНОГО места има по света (а защо не и отвъд нея), които искам да видя… На моменти се надъхвам, на моменти ме обзема тотално отчаяние от невъзможността да осъществя всички тези желания, да видя всички тези спиращи дъха местенца навред и нашир…
На една страна всичко това, вярвам в друго. Вярвам, че всеки човек има и трябва да има поне едно място където да може да се завърне когато пожелае, но и когато има нужда от това. Някои ги наричат „места за бяство от ежедневието, рутината”, като обикновено думата за ежедневие се заменя с „лудница”, „глутница” и тем подобни зоо-медицински понятия.
Все едно как ще го наречем, всички имаме такова място.
Мога да си мечтая за Нова Зеландия, Перу и ЮАР, но повярвайте ми, „бягам” на едно място. Само едно.
Това е място, което познавам най-добре от всички, на които съм била или за които съм чела, чула, слушала.
Това е място, което е издълбано, белязано дълбоко в моето съзнание, а може би и не само в него.
Това е място, което е озарено с ореола на тайнствеността, мистичността, древните ритуали, митологичните имена на божества и хора, превърнали се в полубожества в представите на човека.
Това място е планината – утроба, дала живот и уютно убежище на цивилизации, племена, народи, някои от тях велики, други – не, но всички те в единството си съставят пълноценния образ на тази божествена планина, неземно красива и оставяща те без реч, оставяща те да Мислиш, затворил очи, потънал там, дълбоко в дълбините й…
Или както я нарича една народната мъдрост:
„Пирин е кралица, Рила е любовница, Стара планина е усойница, а Родопите – Майка!”
Тази планина е Началото, тя е Животът…
Да, става въпрос за Родопа планина… Магнетичната планина.
Поизбягах пак Там. Намерих уютната й прегръдка. Приех я. Заредих от неизчерпаемата и енергия, вдишах опияняващия й въздух…
Направих и няколко снимки, за да запазя това усещане по-дълго във времето и да го пренеса в пространството.
Ще ви покажа някои от тях. Другите по-късно, когато успея за им се наситя първо аз:)
Малко егоистично, но искам да ви провокирам да отидете действително някъде из тази планина и да я усетите с цялото си съзнание и дух.
За първи път в живота си (ако не ме лъже паметта, разбира се:) ) присъствах на ритуални тържества по случай Цветница в село Еркеч (Козичино, по старому), на 15-тина километра от Несебър. Това е сравнително малко село в Югоизточна България, където нито Мтел, нито Глобул имат обхват:)
Според гугъл има 229 души население – по мои впечатления предимно доста възрастни хора (както в голяма част от българските села, между впрочем).
Като изключим шантавия дъжд с елементи на градушка – обстановката беше добра. Изобщо доста интересно климатично време се получи, в резултат на което се намерих в първата аптека в Несебър в търсене на най-силното лекарство за главоболие.
За сметка на това, в Несебър пих страхотен чай, с много вкусен козунак до него и главоболието избяга далеч то мен (но след като изпих хапчето де:) ).
Иначе, празникът в селото беше уважен от доста посетители, включително и много фотографи. Съответно се падна едно голямо щракане, навеждане, скачане, качвания – слизания…
Лошото време, с постоянните превалявания изигра лоша шега на цялото тържество. Аз се паркирах в колата и по едно време даже съм задрямала. Така изпуснах част от празника, но някак си под въздействието на това неописуемо главоболие ентусиазмът ми се изпари на бърза ръка. После като видях част от снимките на приятелите, които стоически издържаха на дъжд и на кал – определено си е струвало търпението.
Ще покажа някои от снимките си, другите просто не са за показ…:)
follow: RSS